В сърцето на машината - Дани Пенев

Ако ви помоля да посочите места, на които е много вероятно да открием примери за безпределната способност на човек да (съ)чувства и да търси смисъла, надали ще ме насочите към завод, в който работят затворници с тежки присъди.

Излезлият през март български филм „В сърцето на машината“ обаче ни предлага точно такъв пример.

Чрез историята, разказана във филма, режисьорът Мартин Макариев ни провокира да заменим чернобелите си представи за човешката природа с една по-нюансирана и по-пълнокръвна картина на човешката психология.

.

Филмът накратко

Отдавна се канех да гледам „В сърцето на машината“ и най-сетне го направих на 4 май. Ако трябва да обобщя впечатленията си в едно изречение, ще кажа, че този филм е сред най-хубавите съвременни български филми, които съм гледал, и може би първият, който ме накара да се разплача (нашите също си поплакаха).

Действието във филма се развива в завод „Кремиковци“ през лятото на 1978 г. Насред сивотата и студенината, обгърнали това царство на машините, група затворници, сред които извършители на зверски престъпления, имат възможност поне за няколко часа на ден да се откъснат от още по-потискащата среда зад решетките.

В един най-обичаен ден те отиват на работа, без да подозират, че когато излязат от завода няколко часа по-късно, никога повече няма да бъдат същите хора. Причината: неочакван проблем с един от струговете отприщва необясним и за самите затворници прилив на милосърдие, който ги кара да се барикадират в цеха заедно с двама полицаи, които вземат за заложници.

.

Екзистенциални въпроси

Поведението на героите и обратите в техните взаимоотношения през този ден поставят редица въпроси и подсказват част от възможните отговори. Например:

Как е възможно човек, убил двама души, с които има кръвна връзка, да изпитва чувства като състрадание?

Кой е правилният от морална гледна точка избор за човек, който копнее да излезе от затвора, за да види сина си, който никога не е виждал, но не иска да живее с мисълта, че е постигнал целта си на цената на предателство?

Прави ли ни една-единствена грешка престъпници за цял живот?

В какво се изразява човечността?

Има ли добри и лоши хора, или с действията си в различни ситуации всеки човек може да се окаже веднъж в единия лагер, друг път в другия?

Защо позволяваме на властта и себелюбието да ни обсебят и заслепят дотолкова, че да загубим трезвата си преценка, което понякога може да коства и собствения ни живот?

Макар и различни, тези въпроси си приличат по това, че насочват вниманието ни към най-трудните за обяснение елементи на човешката природа. Разговорите по тази тема са едновременно изключително тежки и изключително важни за нас и като индивиди, и като част от общност.

В търсенето на отговорите на тези въпроси можем да опознаем себе си и другите много по-добре, отколкото с помощта на огромна част от знанията, които трупаме в училище и донякъде може да ни подготвят за пазара на труда, но не и за самия живот.

.

Компас в борбата между доброто и злото

„В сърцето на машината“ се отличава от повечето родни продукции и със сюжетната си линия, и с универсалността на посланията си, и с начина, по който е заснет.

Филмът е пример за силата на изкуството да провокира към задълбочен размисъл, да смирява и да служи като пътеводна светлина във вихъра от информация и всевъзможни сътресения, който заплашва да ни погуби, ако не изградим навреме здрави ценностни основи, като се запитаме откъде идваме, къде бихме искали да стигнем и какво можем да направим, за да стигнем там с минимални щети по пътя.

Освен режисьорите, продуцентите и останалите хора, отговорни за техническата част по създаването на „В сърцето на машината“, поздравления за работата си заслужават и актьорите Александър Сано, Юлиян Вергов, Игор Ангелов, Ивайло Христов, Христо Петков, Стоян Дойчев, Христо Шопов, Владимир Зомбори, Башар Рахал и Валери Йорданов. Те изпълняват брилянтно ролите си и благодарение на таланта и старанието им някои сцени оставиха следа в съзнанието ми, която няма да избледнее скоро.

Аз нямам специализирани познания в областта на филмовото изкуство. Въпреки това ще си позволя да отбележа, че по мое скромно мнение резултатът от усилията на екипа нарежда „В сърцето на машината“ сред най-логичните предложения за български филм за следващите награди „Оскар“.

Покрай размишленията, които филмът провокира у мен, се сетих за притчата за вожда от племето чироки, който решил да предаде своята мъдрост на внука си. За целта той му обяснил, че във вътрешния свят на всеки човек протича свирепа битка между два вълка: единият е зъл, алчен, завистлив, мързелив, арогантен и самовлюбен, а другият – добър, щедър, благороден, трудолюбив, уравновесен и скромен. На въпроса на момчето кой вълк ще победи, вождът отговорил: „Този, чедо, който избереш да храниш!“.

За мен основният извод от тази притча, както и от „В сърцето на машината“, е, че всеки от нас може да сбърка, защото сме хора, но по същата тази причина всеки от нас има и силата да се учи от грешките си и да се стреми по-често да проявява по-добрата страна на своята природа.

Тази присъща за хората дуалност обяснява защо човечността може да вирее и на най-неочакваните места.

Уточнение: Към днешна дата все още можете да гледате „В сърцето на машината“ в кината в някои градове на страната, а българите зад граница могат да го гледат в платформата Neterra.TV+.

Заглавно изображение: Facebook страница на филма