Макар че харесвам есетата на Георги Господинов, аз не бях почитател на неговите художествени творби. Това беше основната причина да страня от „Времеубежище“ в продължение на три години.
Личните ми съображения и фактът, че не бях чел „Времеубежище“, не ми попречиха да се зарадвам най-чистосърдечно на удостояването на романа с международната награда „Букър“ за 2023 г. – безпрецедентно признание за български писател. Наскоро в статия, публикувана в портал „Култура“, споделих и защо за мен триумфът на Господинов и преводачката Анджела Родел, претворила „Времеубежище“ на английски, е потенциален духовен трамплин за цяла България.
Купих си „Времеубежище“ в края на април, няколко дни след като романът влезе в краткия списък с шест заглавия, номинирани за международен „Букър“.
Но пак не го прочетох.
И така до нощта на 23 срещу 24 май, когато, сякаш като подарък за Деня на светите братя Кирил и Методий и на българската азбука, от Лондон долетя новината за „Букър“-а за „Времеубежище“.
Като любознателен човек, който обича да чете, спрях да си търся извинения и прочетох „Времеубежище“. През следващите няколко дни радостта ми във връзка с постигнатото от Господинов и Родел се увеличи с няколко степени, защото си дадох сметка, че един съвременен български писател е създал литературно произведение от световна класа – и като замисъл, и като сюжет, и като стил, и като език, и като универсалност и актуалност на посланията.
Чрез „Времеубежище“ Господинов ни провокира да се замислим за връзката си с най-ценния и най-неподвластния ни ресурс – времето. Той обръща специално внимание на отношението ни към миналото, на природата на паметта и забравата и на заиграването с миналото с политическа цел и в преследване на материални облаги.
В хода на повествованието започваме да си задаваме всякакви въпроси за различни аспекти на темата, за които рядко се замисляме, например:
Как се формира нашата представа за миналото?
Какво се надяваме да постигнем, когато изследваме и говорим за миналото – да се учим от опита на предците си, да опознаваме себе си и да не повтаряме пагубни грешки, или да (се) заблуждаваме и да търсим измамно усещане за сигурност в измамно безбрежни отминали времена?
Кои са наистина важните събития и явления от миналото, които трябва да помним, и кои са по-скоро от второстепенно значение, но чието изтъкване може да отклони разговора за първите и да подхрани разногласията и разделенията в обществото?
Що е то възстановъчно минало и каква е връзката между възприемането на миналото като възстановка и псевдонационализма (обратното на автентичното родолюбие)?
Какви опасности крие изкривената представа за миналото, която във времето става още по-изкривена под натиска на чезнещата памет и укрепващата забрава и вследствие на съзнателните опити за манипулация от страна на определени кръгове в обществото?
Доколко е уместно да говорим за „общо“ минало, когато разговорът за миналото не се свежда само до историческите факти, а касае и личните ни спомени и спомените на нашите близки, радостите и разочарованията ни, мечтите и страховете ни?
По какъв начин и в каква степен се променя личния ни разказ за миналото, когато наш близък си отиде завинаги от този свят?
Как би се променила представа ни за нация, ако вземем предвид огромните разлики в прекия и косвения житейски опит на представителите на различни поколения?
Защо историята често пъти се оказва по-близо до нас, отколкото си мислим, че е?
Каква е връзката между минало и бъдеще? А между паметта и бъдещето?
И така нататък, и така нататък.
За да ви дам допълнителна храна за размисъл по тези и други въпроси и да изостря още повече любопитството ви към „Времеубежище“, отдолу ви представям няколко цитата от романа, към които подозирам, че редовно ще се връщам – защото ги считам за много прозорливи и естетически издържани, но и защото, за жалост, някои събития от съвсем близкото минало и от настоящето им придават плашещо актуално звучене.
Разбира се, тъй като става дума за художествена литература, ако наистина желаете да да оцените качествата на „Времеубежище“, трябва да прочетете целия роман. Смятам, че ще ви хареса, особено ако се интересувате от преплитането на политика и история, на лично и общностно, на локално и глобално.
.
Случилото се и неслучилото се
Миналото не е само това, което ти се е случило. Понякога е онова, което само си съчинявал.
Всички случили се истории си приличат, всяка неслучила се история е неслучила се посвоему.
.
Коварността на времето
Какъв грабеж е животът (и времето), а? Какъв разбойник… По-лош от най-лошите обирджии по пътищата, които нападат кроткия керван от засада. Онези разбойници се интересуват само от кесията ти и скритото злато, ако си смирен и ги предадеш без дърпане, ти оставят другото – живота, паметта, сърцето, онази работа. А този обирждия, животът или времето, идва и взема всичко – паметта, сърцето, слуха, онази работа. Дори не подбира, каквото му падне. Не стига това, ами се подиграва. Прави така, че да ти увиснат гърдите, омършавява задника, изкривява гърба, разрежда косата, побелява я, слага косми в ушите, ръси бенки по тялото, старчески петна по дланите и лицето, кара те да ломотиш глупости или да мълчиш оглупял и безпаметен, защото ти е откраднал всичките думи. Този мръсник – животът, времето или старостта, все едно, една сган са, една банда. В началото поне се старае да е любезен, краде с мяра, като ловък джебчия, без да усетиш, малки неща – копче, чорап, леко пробождане горе вляво, два диоптъра, три снимки от албума, лица, как ѝ беше името…
.
Споделено минало
Щом хората, с които си споделял общо минало, си тръгнат, те вземат със себе си половината от него. Всъщност цялото, защото половин минало няма. Все едно си скъсал вертикално една страница на две и четеш изреченията само до средата, а другият чете краищата. И никой нищо не разбира. Този, който държи другия край, го няма. Този, който е бил толкова близо в дните, сутрините, обедите, вечерите и нощите, в месеците и годините на това минало… Няма кой да го потвърди, няма с кого да го изсвирите заедно […] Миналото се свири само на четири ръце, най-малко на четири ръце.
.
Памет и ерзац-памет
Колкото повече едно общество забравя, толкова повече някой произвежда, продава и запълва с ерзац-памет освободените ниши. Леката индустрия на миналото. Минало, направено от леки материали, пластмасова памет като излязла от 3D принтер. Памет според потребностите и търсенето. Новото лего – различни модули на миналото се предлагат и пасват точно на празното място.
.
Фабрики за минало
Непрекъснато произвеждаме минало. Ние сме фабрики за минало. Живи машини за минало, какво друго. Ядем време и произвеждаме минало. Дори смъртта не е решение. Човекът си е отишъл, а миналото му е останало. Къде отива после всичкото това лично минало? Изкупува ли го някой, събира ли го, изхвърля ли го? Или ще се търкаля като стар вестник, подмятан от вятъра по улицата. Къде отиват всички онези започнати и недовършени истории, прекъснати връзки, които още кървят, всички зарязани любовници, „зарязани“ – думата не е случайна, касапска дума. Дали миналото се разгражда, или остава като найлоновите торбички практически непроменимо, отравящо бавно и дълбоко всичко наоколо? Не трябва ли да има някъде и фабрики за рециклиране на минало? Може ли изобщо да се направи нещо друго от миналото освен минало? Може ли по обратен път да се рециклира в някакво бъдеще, макар и втора употреба? Ето ти въпроси.
.
Памет и справедливост
[А]ко никой не помни, значи всичко е възможно. Ако никой не помни става равносилно на Ако няма бог. Ако няма Бог, казва Достоевски, значи всичко е възможно. Бог ще се окаже нищо друго освен една голяма, складирана памет. Памет за грехове. Облак с безброй мегабайти. Един забравящ Бог, Бог с Алцхаймер би ни освободил от всички задължения. Няма памет – няма престъпления.
.
Минало и бъдеще
Задачата изглеждаше така. Как да се спечели малко време напред, когато си изправен пред остър дефицит на бъдеще. Простият отговор беше – като се върнеш малко назад. Ако има нещо сигурно, това е миналото. Петдесет години назад са по-сигурни от петдесет години напред. Връщайки се 2-3-5 десетилетия назад, печелиш точно толкова напред. Да, може да е вече преживяно, да е бъдеще „втора употреба“, но пак си е бъдеще. Пак е по-добро от нищото, което зее сега […] Просто е, като нямаш бъдеще, гласуваш за миналото.
Някъде в Алпите вярват и до днес, че бъдещето е зад теб. Идва изненадващо и непредвидимо зад гърба ти, а миналото е винаги пред очите ти, вече случило се. Когато говорят за миналото, хората от племето аймара сочат с ръка пред себе си. Вървиш напред с лице към миналото и се обръщаш назад към бъдещето […] Вървим напред и влизаме в безкрайните Елисейски поля на миналото. Вървя напред и се превръщам в минало.
Хората избираха 80-те вероятно и заради предстоящия им край […] Избирайки едно десетилетие или година, всъщност избираш и онова, което има да идва после. Искам да живея в 80-те, за да чакам 1989-а.
.
Национално (не)щастие
Всичко беше „уникално“. Най-вече нещастието. Никоя нация не искаше да се откаже от нещастието си. То беше суровина, готов материал за всичко, оправдание, алиби, основание за претенции… Как да се разделиш с нещастието, когато някои народи имат само това богатство, само нефтът на тъгата е техният неизчерпаем ресурс. И знаеха, че колкото повече копаеш в него, толкова повече избива. Никога несвършващите залежи на националното нещастие.
Голямата илюзия и самоизмама е, че народите и отечествата търсят щастие. Щастието, освен невъзможно, е и непоносимо […] Щастието е нетрайно като мляко на слънце, като муха зиме и минзухар в ранна пролет. Гърбът му е крехък като на водно конче. Не е кобила да го яхнеш и да препускаш надалеч. Не е крайъгълен камък, на който да построиш църквата и държавата си. Щастието не влиза в учебниците по история (там влизат битките, погромите, предателствата и кървавото убийство на някой ерцхерцог), нито в хрониките и летописите влиза то. Щастието е само за букварите и разговорниците по чужд език, и то за начинаещи. Може би защото е най-лесно граматически, винаги е в сегашно време. Само там всички са щастливи, слънцето грее, цветята ухаят, отиваме на море, връщаме се от екскурзия, извинете, къде има хубав ресторант наблизо… От щастието не коват мечове, материалът е крехък, чуплив. Нито големи романи стават от него, нито песни и епоси. Няма там три синджира роби, обсадени Трои, предателства, нито кървящия на хълма Ролан, с нащърбен меч и пукнат рог, нито смъртоносно ранения престарял Беоулф… Не може да свикаш войска под хоругвите на щастието…
.
Реалност и мит
Ако някой си направи труда да прочете като литература всички тези хиляди страници, изписани през 50/60/70/80-те от всякакви слухтящи и записващи агенти, сигурно ще се получи големият ненаписан български роман за онова време. Точно толкова убог и бездарен като самото време.
Левият мит си оставаше изначално беден. За да продължи нататък, помислих си, за да работи лепилото на мита, трябваше да се забравят доста неща. Да се забрави атентатът от 1925-а в онази църква, да се забравят избитите и погребани в общи гробове веднага след един преврат, да се забравят битите, тъпканите с ботуши, пратените по лагери, да се забравят следените, лъганите, разделените, забранените, унизените… Да се забравят. И да се забрави, че са забравени… Забравата изисква работа. Непрекъснато да си напомняш, че трябва да забравиш нещо. Сигурно това работи всяка идеология.
.
Истина и подобие
И започнаха масови удвоявания на било и небило… Все по-детайлни, все по-близки до реалните събития, понякога по-реални от тях. И никой вече няма да различи кое е истина и кое – подобие… Едното ще преминава в другото и като се пролива кръв истинска, топла, човешка, хората ще ръкопляскат като в театър, а другаде червено багрило, извлечено от отровен цинобър, ще приемат за кръв и ще се озверяват твърде.
.
Прекъсната комуникация
Установявам, че на всякакво ниво комуникацията в града е прекъсната. Не си говорят отделните професии, не си говорят лекарите с пациентите, не си говорят продавачите с клиетите, не си говорят дори таксиметровите шофьори с пътниците, не си говорят хората вътре в гилдиите, едни писатели не си говорят с други, които не си говорят с трети. Не си говорят семействата вкъщи, мъжете и жените не си говорят, майките и бащите не си говорят. Сякаш всички теми са изчезнали внезапно като динозаврите, измрели са тайнствено като пчелите, анихилирали са се през абсорбатора в кухнята или през малкото прозорче в банята с прокъсаната мрежа за комари.
И сега стоят той и тя и не могат да си спомнят къде точно и кога е прекъснал разговорът. В един момент млъкваш. И колкото повече време минава, толкова по-невъзможно става да продължиш разговора. Просто е, мълчанието ражда мълчание. В началото има момент, когато искаш да кажеш нещо, даже го изговаряш наум, поемаш въздух, отваряш уста, после махваш с ръка и затваряш вратата отвътре.
.
Дистанцията на времето
Понякога не си даваме сметка за това как някое историческо събитие само изглежда по-отдалечено, отколкото е всъщност. Когато съм се родил, Втората световна е едва на 23 години отстояние, а винаги ми се е струвала от абсолютно друга епоха […] [И]сторията винаги е по-близо, отколкото изглежда в огледалото за обратно виждане.
.
Мястото на миналото
Докато помниш, държиш миналото настрана. Като да си запалил огън насред нощна гора. Наоколо са наклякали демони и вълци, зверовете на миналото стесняват кръга, но още не смеят да прекрачат […] Докато огънят на паметта гори, ти си господарят. Почне ли да загасва, воят ще се усилва и зверовете ще идват все по-близо. Глутницата на миналото.
Колкото по-малко памет, толкова повече минало.
Малко преди края времената ще се смесят. Защото клетките са отворени, и всички ще изпълзят навън… Ако не са дните, в какво ще живеем, викаше един поет, как му беше името. А дни няма… Календарът се е саморазпуснал, има само един ден и една нощ и те се повтарят вечно…
Помня, за да държа миналото в миналото.
.
Корица на книгата, използвана в заглавното изображение: janet45.com
