Представете си следната ситуация. Храните се заедно със семейството си и изведнъж на вратата се почуква. Отваряте и на прага виждате няколко мъже, които не познавате, но сте очаквали да пристигнат. Радушно ги каните да влязат и започвате да ги обгрижвате – поднасяте им от топлата вечеря заедно с една-две чашки за отскок и някоя и друга цигара. След това ги каните да пренощуват в дома ви и им показвате къде ще спят.
На сутринта, докато закусвате, гостите ви съобщават, че желаят да останат за по-дълго. Тактично намекват, че нямате друг избор, освен да удовлетворите молбата им, защото преди броени часове те са направили така, че след няколко години на страх в дома ви отново да цари спокойствие.
Те са се „пожертвали“ за вашето добруване и сега вие имате моралния дълг не просто да им позволите да останат у вас колкото пожелаят, но и да подсигурите прехраната им и всичко останало, от което имат нужда по време на престоя им във вашия дом. Стискате си ръцете, без да преговаряте.
С всеки следващ ден вашите гости стават все по-нахални. Те не само не ви благодарят за грижите, които полагате за тях, а ламтят за още. Опитвате се да им обясните, че не можете да задоволите исканията им, но срещате пренебрежителния им поглед.
Започват да си присвояват ваши вещи и да ги изпращат на семействата си, да пиянстват, да чупят чинии и чаши, да се карат на децата ви, да насилват съпругата ви. Един ден избухват и убиват сина ви, както и съседите, които са чули викове и са ви се притекли на помощ.
Покрусените близките на убитите ви съседи настояват да получат обезщетение. Вашите гости отново се правят на приятно разсеяни. Резултатът: хем храните и поите гостите си, хем губите приятели, хем трябва да изплащате обезщетения на семействата им.
Живеете по този начин около три години. Не мрънкате, защото това е цената на вашето спокойствие, „подсигурено“ ви от вашите гости. Накрая те напускат дома ви и въпреки че в следващите няколко десетилетия сте принудени да живеете в режим на диктатура и по наложени от тях правила, на вас непрекъснато ви се втълпява, че дължите свободата си единствено и само на тях.
Така, общо взето, е изглеждало „освобождението“ на България от СССР в средата на 40-те години на миналия век според документалния филм „Второто освобождение“. С други думи, събитията от есента на 1944 г. до зимата на 1947 г. отговарят по-скоро на значението на понятието „окупация“, отколкото на „освобождение“.
.
Открит разговор, базиран на факти
Като автори на документален филм на чувствителна тема, която ние като народ като че ли предпочитаме да избягваме, Светослав Овчаров и Евелина Келбечева са подходили разумно, опирайки се на налични, но малко известни архивни документи. Те синтезират и представят събраната фактологична информация на достъпен език в рамките на час.
„Второто освобождение“ беше излъчен по Българската национална телевизия (БНТ) на 30 април.
Аз пропуснах филма. В следващите няколко дни той ту се появяваше онлайн, ту изчезваше, после пак се появяваше и пак изчезваше. В крайна сметка се добрах до него и го изгледах. Все пак авторите на филма са свършили своята работа, сега ние имаме за задача да гледаме, да мислим и след това да водим открит разговор по тези теми.
„Второто освобождение“ беше показан по БНТ в доста подходящ момент. Причината: репортажите за подетата от Русия война срещу Украйна в края на февруари представят събития, които в същността си наподобяват тези в България от 1944-1947 г.
Вследствие на инвазията, представена като „освобождение“, Украйна търпи огромни щети във вид на хиляди убити и ранени, включително цивилни, над 5 милиона бежанци в Полша, Румъния, България, Унгария и други държави, разрушени домове и инфраструктура, мародерство и пр.
.
Самоосвобождаване чрез знание
Ако искаме да предотвратим трето руско „освобождение“ на България, би било хубаво да побързаме и да се освободим сами от незнанието и пропагандата, като назовем нещата с истинските им имена с помощта на наличните документи, филми и книги.
Понеже „Второто освобождение“ е на дневен ред, струва ми се, че можем да започнем този процес, като осигурим достатъчно възможности филмът да бъде гледан от колкото се може повече хора и в големи, и в малки населени места.
Ето няколко опции:
- Качване на филма в YouTube и/или платени стрийминг платформи, така че всеки да може да го гледа в удобен за него момент и да подкрепи финансово неговите създатели – това вече е направено: от 10 май филмът е достъпен в YouTube канала на Държавна агенция „Архиви“
- Повторно излъчване на филма по БНТ с цел достигане до по-възрастни зрители в по-малки населени места – все пак БНТ е обществена телевизия, а телевизията като медия остава предпочитан избор за информиране и забавление за милиони българи. Би било хубаво това излъчване на филма да бъде рекламирано по-дълго, така че повече хора да разберат кога могат да го гледат
- Организиране на прожекции на филма в киносалони и на кинофестивали из цялата страна
- Организиране на прожекции на филма в гимназии и университети – би било хубаво да се помисли и за възможността авторите на филма да гостуват в учебни заведения в различни части на страната и да поговорят по темата с учениците, студентите и техните преподаватели. По време на тези разговори те също така могат да запознаят аудиторията с процедурите за получаване на достъп до и работа с архивни документи по теми, които представляват интерес за тях
Казват, че истината се ражда в спора. Ако това твърдение е вярно, тогава ще имаме още по-голям шанс да достигнем до истината, ако в споровете си се ръководим от достъпни за всички нас факти, а не единствено или основно от идеологическите си пристрастия.
Абсолютната обективност е идеал и следователно е непостижима.
Ако искаме да се доближим максимално до нея, имаме една опция: да проучваме фактите, да мислим и да си извличаме поуки. В този процес е редно да се водим от желанието да вървим напред като общество, а не от стремежа на всяка цена да излезем победители от спора – дори когато документите и хрониките, с които разполагаме, оборват нашата гледна точка.
Заглавно изображение: Facebook страница на кино „Влайкова“
