За себе си знам, че изкуството ми помага да осмислям случващото се в заобикалящия ни свят. Това важи особено за художествената литература, която ни кара да забавим темпото, за да се вгледаме дълбоко в себе си и в другите, в действителното и въображаемото, в миналото, настоящето и бъдещето.
Подканвайки ни да се гмурнем под повърхността, да положим усилия и да отделим нужното време, за да потърсим отговори на въпросите, които ни мъчат, художествената литература се превръща в ценен инструмент за преработване на информация и емоции, какъвто рядко предлагат масмедиите, особено телевизията, и социалните мрежи. Макар да ни примамват с достъпността си и с лекотата, с която ни поднасят тонове информация на малки порции, телевизията и социалните мрежи „окастрят“ и опростяват картината. Няма как да е другояче, тъй като от препускането между новини, неновини и публикации за значими и абсурдни събития и явления те не ни дават възможност да си поемем въздух да преработим чрез ума и сърцето си поднесената ни информация във всичките ѝ нюанси. Осмислянето е практически невъзможно само чрез десетминутен разговор в телевизионно студио, камо ли чрез пост от няколкостотин знака във Facebook или Twitter.
Доказателство за думите ми за силата на литературата като средство за по-пълнокръвно осмисляне на сложната реалност, която обитаваме, е най-новият роман на Теодора Димова – „Не ви познавам“ („Сиела“, 2023).
В „Не ви познавам“, който се явява своебразно продължение на „Поразените“ („Сиела“, 2019), Димова брилянтно е уловила все по-шеметното и все по-болезнено лутане на чувствителните хора – онези, които възприемат случващото се около тях и работят чрез сърцето – в свят, задвижван от принципи, диаметрално противоположни на техните, във време, в което много хора са се отказали да бъдат човеци, поддавайки се на отровата на мерзостта, лицемерието, злобата, алчността, сребрелюбието и хамелеонщината.
Чрез личната история на Александра, уважавана авторка на пиеси, която влиза в капана на две политически фигури, решени да овладеят властта, но в пременени дрехи, Димова осветлява страданието, самотата и съмненията, с които чувствителните и духовно възвисени личности трябва да се борят ежеминутно. Това е борба за оцеляване в най-чист вид – загубиш ли я, губиш разсъдъка си, почтеността си, способността си да се грижиш за себе си, връзката си с другите и връзката със себе си.
За изострянето на конфликта между чувствителността и безпардонността у нас причини има много, но Димова посочва най-значимите – наследството на недалечното минало (и по-специално деветосептемврейския манталитет, както тя го нарича) и струпалите се в последните няколко години социални, икономически, политически, здравни и културни сътресения, особено ковидпандемията, подетата от Русия война в Украйна и политическата нестабилност, подклаждана от политически кариеризъм.
Тези сътресения ни изтощиха, обезвериха, озлобиха, ожесточиха. Показаха ни също, че истинното и въображаемото, фактите и лъжите днес нерядко преливат едно в друго до степен, че не могат да бъдат определени и разграничени. От нравствените ориентири, които загубихме някъде по пътя, страдат най-чувствителните, онези, които се мъчат да се придържат към ценностите, които правят колективното ни съществуване възможно – смирението, любовта, милосърдието, състраданието и почтеността.
Сюжетната линия на „Не ви познавам“ е разгърната чрез техниката поток на съзнанието. Историята е поднесена като съкрушителен вътрешен монолог на главната героиня. Действието се развива в един-единствен ден, но посредством размишленията на Александра то се разпростира върху различни периоди и събития от 1944 г. до днес и обхваща разнообразни, но свързани помежду си теми от обществен интерес, като паметта за миналото, връзката между минало и настояще, опасностите, които крият тоталитарните идеологии, обществената функция на изкуството и на медиите, размитите линии между автентичната и привидната свобода, между истината и лъжата, между истината и пропагандата, между духовното и материалното, между доброто и злото.
Разговорът, който Александра води със себе си, е смущаващ, озадачаващ, обезсилващ, преливащ от гняв, чувство на вина и усещане за безпомощност. Трагедията е, че хората като нея, следващи напътствията на сърцето си, от които светът остро се нуждае, се превръщат в аутсайдери, в лузъри, на които съвременната джунгла не прощава, докато безскрупулните, алчните и подмазващите газят всичко наред и се запасяват с пари и други лишени от смисъл сами по себе си източници на самочувствие и власт, водени от своето непоклатимо съзнание за величие и безпогрешност.
Ако търсите художествена творба, която да ви помогне да разберете по-добре родната действителност и същевременно да ви достави естетическа наслада, дайте шанс на „Не ви познавам“.
Можете да го прочетете и самостоятелно, но аз ви препоръчвам първо да прочетете „Поразените“, за да се запознаете с предисторията на главната героиня. Макар да не е ключова за разбирането на сюжетната линия в „Не ви познавам“, тази предистория ще ви даде по-широк контекст. А и „Поразените“ сам по себе си е също толкова стойностен роман, отличен с наградата за роман на годината на Национален дарителски фонд (НДФ) „13 века България“ за 2019 г., с литературна награда „Перото“ в категория „Проза“ през 2020 г. и с френската литературна награда „Фрагонар“ през 2022 г.
Отдолу ви представям любими мои откъси от „Не ви познавам“, които дават представа за стилистиката, езика и посланията на романа и хвърлят светлина върху някои болни за нас, българите, теми.
.
Вирусът на омразата
Омразата се предаваше от дълбоката държава към населението почти безпрепятствено, почти директно, като пряко включване по телевизията. За кратко време успя да си придаде вид на справедлив бунт, на граждански гняв, защото под тази външност превземаше с лекота все повече територия. Всеки мразеше другите. Всеки искаше другите да паднат в краката му унизени и стъпкани. Любовта беше оскъдняла, милостта към другия също, дори най-естественото човешко състрадание беше изчезнало. На негово място беше дошла яростната нетърпимост към другите – относно протестите, политиците, полицаите, метрото, относно църквата, коронавируса, лекарите, ваксините.
Всяко нещо, което се случваше или не се случваше, беше станало повод за омраза. Да не се кълнеш по три пъти на ден в омраза към нещо или към някого, беше извън новия бонтон, извън модния тренд на поведение. Обществото беше заприличало на гигантски чопър, който друсаше, цепеше и противопоставяше по всякакви поводи и признаци все по-малки групички едни на други […] И цялото това адово делене, съпроводено с разюздана агресия по всякакъв повод към всекиго. Приличаше на своеобразен карцер, от който няма как да избягаш. Приличаше на невидима сила, която парализира всичко, което не е изтъкано от омраза, и която заразява с пандемични мащаби.
Из социалните мрежи започнаха да вилнеят патрулки, които отстрелваха високомерно онези, които не мислеха като тях. Приличаха на тролове, но бяха истински хора с имена, лица, биографии, семейства, деца. Сред тях имаше университетски преподаватели, музиканти, журналисти, писатели, лекари дори. Пропагандираха омразата и намразваха до кръв всеки, който отказваше да се държи като тях и да бъде правилен. А правилното беше да се мрази. Да се мрази правилно и точно. Посоченото от тях. Първо патрулките предупреждаваха с остър, но приятелски тон, че някой е неправилен. Следваше повторно предупреждение, вече лично или дори очи в очи. Ако и след него човекът упорстваше и отказваше да приеме омразата като политически мироглед, патрулките публично го заклеймяваха като граждански непочтен и продължаваха да набелязват следващите жертви, докладваха ги, запаметяваха ги, вкарваха ги в списъци, та когато дойде времето за отмъщение, да бъдат готови, да не се маят, да извадят доказателствата за гражданска непочтеност на тия нещастници, да бъдат подготвени за съдебните процедури, които неизменно щяха да последват над другомислещите.
Омразата нарастваше лавинообразно и изсмукваше съпротивителните сили на населението. Заразяваше наред – бедни и богати, глупави и интелигентни. Никакви ваксини и предпазни шлемове нямаше срещу нея. Имаше апели по площадите за нов народен съд. Лозунгите бяха стряскащи. „Ще има съд, ще има!!! И килии ще има! И разстрели! И бесилки!“ Бесилките даже ги разнасяха – за нагледна илюстрация. Имаше нещо алогично, имаше загуба на всякаква нормалност в това светкавично разпространение на омразата, беше необяснимо как за няколко месеца тя успя да порази толкова хора, да ги приобщи така плътно и активно към себе си […] [В]сички бяхме заприличали на бесове, които няма да се задоволят само с размирици и палежи на коли, къртене на павета и преобръщане на боклукчийски кофи, ами ще стигнат и отвъд […] [В] някакъв миг Александра интутивно беше прозряла, че както в повечето лични и световни трагедии, двигателният механизъм на подобно организирано недоволство е обидно прост – злобата и завистта, които произтичаха от личната неудовлетвореност и непризнатост, от зле потисканото чувство за малоценност.
.
Злото като хамелеон
[З]лото променяше само своя дрескод, в същността си оставаше същото […] [В]сяка вражда е Каинова, всяка война е братоубийствена и човеконенавистните идеологии не могат да бъдат унищожени, щом веднъж вече са създадени, частица от тях се скрива някъде и коварно изчаква подходящия момент, за да лумне отново и да подпали света.
.
Клишета, етикети и злоба
След трийсет години преход и демокрация стигнахме дотам, че да не смеем да казваме какво мислим. Хората, които дръзват да заемат ясна и недвусмислена позиция в разрез с масовото мнение, са малцина. Повечето са се свили, предпочитат да не влизат в политически дрязги и разпри, да не се вклиняват срещу масовия вкус, умело да скриват мнението и позицията си, че току-виж ще ги изкарат хора неправилни, ще им лепнат някакъв етикет – я подкупени, я староседесари, я продали се, я непочтени, я соросоиди, я гербаджии. Дотолкова е израснало обществото ни – ако не мислиш като мен, си се продал някому и обслужваш нечии интереси срещу пари. Мисленето и особено говоренето, а най-вече писането извън клишетата и етикетите се оказва непосилно за мнозина и подвиг за тези, на които е по силите да го правят.
Думата ми е за дамгата „продал се на врага“ – този отровен рецидив на комунистическото възпитание, който вирее вътре в нас като вирус и от време на време изригва. Той умело умее да се прикрива, като най-удобното му прикритие е „булото на злобата“, както се изразява апостол Петър. У нас подобна омраза, агресия, злоба и злъч не е имало дори в началото на прехода, в бурните години на скъсването с една епоха. Тогава имаше надежда и въодушевление, които ни помагаха да понасяме тежестта на „своя век“.
.
Размиване на границите
Идиотщините се случваха често и се възприемаха като нещо в реда на нещата. И естествено, в реда на нещата беше да се протестира […] Само дето хората се объркваха дали са попаднали на протеста, или на неговия контрапротест, объркваха оригинала с отровния му двойник, границите дали си за или против някого се размиваха светкавично, хаотично и ориентирите се изгубваха така, както вече трудно се разпознаваше дали една новина е истинска, или фейк.
.
Памет и биографични трансформации
Паметта не е най-силната наша национална черта. Дори може да се каже, че тя е нашата най-слабо изявена черта, паметта може да изчезне от съзнанието на българина само с едно появяване по телевизията, за съжаление, само с няколко пъти умело повторени и заучени фрази човек може да смени биографията си, може да предложи на своята публика съвсем противоположен свой образ от онзи, който е имал само преди година, и нашата публика доверчиво ще закима с глава и ще си каже, че щом от телевизора го казват, значи така е, както го казват.
.
Диктатура на парите и вълчите инстинкти
Веднъж добрали се до властта, протестърите скоро заприличваха досущ на онези, срещу които са протестирали, усвояваха празнословието им, летливото говорене, безогледните вълчи инстинкти. А това уморяваше. Това най-много уморяваше от живеенето в България, защото напомняше за други, предишни времена, от които напразно се опитваме да се отскубнем.
Същата оголена арогантност, алчност за власт и безпардонно отношение към другия – както тогава [след Деветосептемврийския преврат през 1944 г.], така и сега. Хората бяха смятани за пионки, които трябваше да обслужват интересите им, да гъделичкат угоднически суетата им, да засищат хищническия им глад за пари и още пари, да ласкаят себелюбието им, чувството им за непогрешимост, което придобиваха заедно с властта и парите, това беше същият онзи арогантен деветосептемврийски манталитет на малообразованите и некадърните, на мързеливите и амбициозните, които ламтяха да се настанят в домовете на онези, които мразеха, да стъпват върху килимите им, да се хранят с приборите им, да облекат балтоните им, да направят жените им свои любовници и след това да разстрелват съпрузите им с чувството, че извършват върховен акт на справедливост в името на уродливия си идеал.
Този манталитет мутираше от десетилетия насам, от поколение на поколение, […] поглъщаше коварно своите жертви, усъвършенстваше се в своята приспособимост […] неговите закономерности и стандарти започваха да стават норма на поведение, единица мярка за успех, и всички, които не ги приемаха и ги отхвърляха, започваха да бъдат смятани за лузъри и нещастници или просто за обикновени глупци, които не успяваха да се възползват от обстоятелствата, а те предлагаха ветрило от възможности за лично облагодетелстване, защото каква по-голяма ценност в живота можеше да има от личното облагодетелстване? От извлечената материална полза? От придобиването на пари, къщи, имения зад граница? Нима парите нямаха магическото свойство да изличават провинциализма? Да облагородяват диалекта, обноските, маниерите? Да подменят дъха на запръжка с аромата на скъпи парфюми?
Не познаваш ли добре хората, чийто измерител за успех са парите? Не знаеш ли, че те са техният център, техният бог? Е, да, около тях подскачат и други езически идолчета – самовъзвеличаване, суета, власт. Няма и помен от обръщане на вътрешния взор към себе си, няма и помен от духовен плач, от благородство, от рицарство. Години наред те са коленичили пред тези дребни, криви, грозни идолчета. Живели са спрямо техните заповеди. Няма как да проумеят, че се съотнасят спрямо тях, няма как да го признаят дори и пред себе си, а какво ли остава да го признаят пред когото и да е друг. Защото, ако го признаят, ще трябва да се извърши промяна в мисленето, в ума, в съзнанието им. Съзнанието им ще трябва да се преоре, ще трябва да се преобърне. Добре, да се обърне, обаче към какво? Ако махнат идолчетата, с какво ще ги заместят? С какво да запълнят непоправимата липса, безвъзвратната загуба? Да трябва да се откажат от своята грандомания? Да трябва да признаят пред себе си неизкоренимата си малоразмерност, маломащабност?
.
Възходът на генералския манталитет
У нас зрее опасност да ни управлява хунта, т.е. хора, които са с генералски манталитет и виждат българския народ като население, което може да бъде командвано. Не бих желала да живея в такава България.
.
Нужда от детска непосредственост
Хората, които успяват да съхранят детската непосредственост в характера си, са единствено чаровните и привлекателните. Именно те са, които рисуват света приказен и виждат неща, останали скрити за другите, тези хора правят живота радостен, те вършат чудесата ежедневно […] Останалите унищожават чудесата, обезличават ги с пошлите си обяснения, останалите разпространяват своята слепота за чудесата като отровна зараза, разнасят я по улиците, по тролеите, в метрото, тя е по-поразяваща и прилепчива и от ковид, такива хора трябва да се вкарват в изолатор, защото са убийци на чудеса, а един убиец не може да ходи сред хората, той става опасен за тях, затова има затвори, карцери и всякакви подземни наказателни помещения […]
Тъй като тези хора са станали безчувствени към чудесата, те подлежат на съд, на осъждане, за да не налагат своята бруталност, своето самодоволство, своето волско безразличие към чудесата, затова трябва да излежават присъдите си, докато не се научат да ги виждат отново […] Много по-наложително е да се измисли ваксина за възвръщане на духовния взор, отколкото ваксина за поредния щам на коронавируса.
.
Корица на книгата, използвана в заглавното изображение: ciela.com
