Най-важният урок, на който ни учи сблъсъкът със смъртта

На 26 януари 2020 г. стотици милиони мъже и жени в различ­ни точки на земното кълбо се свързаха в скръбта си по загу­бата на една баскетболна легенда и един от най-успешните и харизматични атлети в историята на спорта изобщо.

Кобe Брайънт си отиде от този свят едва на 41 г. след трагичен инцидент с частния му хеликоптер край Лос Андже­лис. Заедно с него на борда са още осем души, включително и 13-годишната Джана, една от четирите му дъщери. Няма нито един оцелял.

Няма да се впускам в подробности за многобройните аспекти от личността и кариерата на Кобe, които изграждат легендарния му образ. Първо, аз не следя баскетбола отблизо и следователно не съм експерт по този спорт. И второ, Иво Иванов, живеещият в САЩ наш сънародник, който обожава баскетбола и има безценната дарба да опакова универсални човешки емоции в думи, описва именно тези аспекти в пре­красния си текст „Зад завесата“, публикуван няколко часа след вестта за смъртта на Кобe.

Достатъчно е да отбележа, че в 20-годишната си кари­ера, която прекарва изцяло в един отбор („Лос Анджелис Лейкърс“), Кобе печели титлата в Националната баскетболна асоциация (НБА) пет пъти, става четвъртият най-резултатен играч в историята на НБА с 33 643 отбелязани точки (измес­тен от третото място от Леброн Джеймс часове преди фатал­ната катастрофа), попада в идеалния отбор защитници 12 пъти и печели два златни олимпийски медала с националния отбор на САЩ. А през март 2018 г., по-малко от две години, след като слага край на спортната си кариера, Кобе прибавя към постиженията си и награда „Оскар“ за най-добър анима­ционен късометражен филм със заглавие „Скъпи баскетбол“, базиран на едноименната му поема от 2015 г.

Вместо да се фокусирам върху житейския и професиона­лен път на Кобе, бих искал да споделя някои свои размисли за преходността на човешкия живот и последиците за нас от този факт, които изплуваха в съзнанието ми покрай трагична­та му участ.

.

Днес като единствената ни опция

Където и да живеете, с каквото и да се занимавате и за какво­то и да мечтаете, има голяма вероятност ежедневието ви да прилича на ежедневието на почти всички хора в богатите и развити страни поне по един елемент: вечно бързате и пак не смогвате да намерите време за всички задачи.

С развитието на технологиите, средствата за комуника­ция и транспорта някак свикнахме да се състезаваме с вре­мето, без да осъзнаваме, че така не само губим ориентация за него, а и рушим отношенията си с роднини и приятели, които уж поставяме на първо място.

Все бързаме и все гледаме към някакъв неопределен момент в бъдещето, в който се надяваме да живеем перфектния според разбиранията ни живот, но по този начин се лишаваме от единствената възможност да жи­веем – тук и сега. Разкъсани между миналото и бъдещето, сме склонни да забравяме, че единственият сегмент от спектъра на времето, който можем да контролираме поне частично, е днес. Защото миналото е история, а бъдещето – фикция с по­тенциал, чието осъществяване зависи от много фактори отвъд нашия контрол. Разбира се, че имаме правото (и отговорност­та) да си поставяме цели и да планираме бъдещето си, но този процес не трябва да ни обсебва дотолкова, че да приемаме бъдещето за даденост, а настоящето – за маловажна спирка по пътя към него.

„Какво ме занимаваш с философските си съждения за живота?“, ще кажат някои. И ще ги разбера. Тези размисли обикновено ни се струват абстрактни по простата причина, че технологичната революция ни подтикна да възприемаме себе си като свръхчовеци, които с лекота могат да превъзмог­ват физическите си ограничения. Осъзнаваме практическото измерение на тези неотменими ограничения едва когато се изправим очи в очи със смъртта – лично или косвено посред­ством инциденти като този с Кобе, дъщеря му и техни прия­тели или с наши близки.

До този момент в живота ми съм изпадал в две ситуации, в които съм бил принуден да се замисля за собствената ми преходност.

При първата автомобилна катастрофа шофирах аз. Слу­чи се през декември 2012 г. С една от най-близките ми при­ятелки пътувахме от Благоевград към родния ни Кюстендил след приключилата ни първа изпитна сесия в Американския университет в България. Зимата вече беше пристигнала под формата на умерено количество сняг и минусови темпера­тури, в резултат на които се бяха образували поледици. Бях взел книжка по-рано същата година.

Неопитен зад волана, на главната улица в град Бобошево не прецених добре състоя­нието на настилката и скоростта на движещите се в обратна­та посока автомобили, попаднах в заледен участък, от страх направих последното, което трябваше да направя в този мо­мент (натиснах спирачка) и влязох в насрещното. Единствено завъртането на колата ми ни спаси от потенциално фатален челен сблъсък.

При втората автомобилна катастрофа (близо три години след първата) бях в позицията на един от общо двама път­ници на задната седалка. Пътувах със студенти от Благоев­град към София, където щях да се срещна с майка ми, брат ми, едната ми братовчедка, учителката ми по английски език от гимназията и още няколко души, с които си бяхме купили билети за концерта на Слави Трифонов и „Ку-Ку Бенд“ на на­ционалния стадион.

Първоначалното ми намерение беше да пътувам с автобус. Планът се промени, когато две колежки, които познавах бегло, ми споменаха, че и те ще ходят на кон­церта, и ме поканиха да пътуваме заедно с колата на едната от тях.

Макар че още в първите минути от пътуването започ- нах да се съмнявам в шофьорските умения на водачката на автомобила, когато бяхме на около 15 км от София, сметнах, че ще пристигнем благополучно. Само няколко минути по-късно разбрах колко далеч от истината съм бил. При абсурден опит за изпреварване в участък, в който движението в две­те посоки се събира, шофьорката загуби контрол над колата, навлязохме в насрещното и се ударихме в друг автомобил. Единствено бързата реакция на другия шофьор предотврати потенциално фатален челен удар.

.

Неотложните думи и дела

И в двата случая аз и другите замесени се отървахме невреди­ми, но споменът за случилото се и за всичко, което можеше да се случи, продължава да ме навестява периодично. За разлика от милиони други хора, участвали в подобни инциденти, аз получих шанс да се замисля върху крехкостта на човешкото съществуване и да си извлека съответните поуки, защото при малко по-различни обстоятелства можеше и да нямам такава възможност.

Най-важният урок за мен: можем да се заблуждаваме, че държим живота си под контрол, но в действителност той следва собствено разписание и накрая ни хваща неподготве­ни, защото много често приключва без предизвестие. И без гратисен период, в който да изговорим и да направим всичко, което дълго сме отлагали.

Вторият най-важен урок за мен: за да можем да изгово­рим и да направим всичко, което лековато отлагаме във вре­мето, трябва да се научим да насочваме времето и енергия­та си към най-ценното, което имаме: здравето, семейството и приятелите. Не само по Коледа, Великден и на рождени и именни дни, а много по-често, по възможност всеки ден.

Спомнете си за многобройните телефонни обаждания на майка ви, която просто е искала да провери как я карате, а вие сте реагирали с раздразнение и обвинения, че постоянно ви притеснява. Вместо да я критикувате, търсете и ценете тези уж безсмислени разговори.

Спомнете си семейните вечери у дома, които са прераст­вали в ненужни спорове между вас и родителите ви. Вместо да се карате, положете усилия всяка една от тези вечери да бъде празник.

Спомнете си за многобройните пъти, в които не сте чу­вали или виждали баба си и дядо си със седмици, защото все летите по задачи. Вместо да търсите оправдания, търсете на­чини да прекарвате повече време с тях.

Приложете същия подход извън пределите на дома си.

Спомнете си за обичайното „добро утро“, „заповядай“ и „хубав ден“ на продавачката в кварталния хранителен мага­зин, от който обожавате да си купувате току-що изпечен хляб и домашно сирене. Вместо да подминавате тези уж незначи­телни думи, отвърнете с топла усмивка и още по-топли поже­лания.

Спомнете си за прекрасните мигове, прекарани в компа­нията на най-добрите ви приятели, и за подкрепата, която ви оказват през годините. Вместо да се сърдите, когато по една или друга причина те не ви се обаждат, потърсете ги вие и ги поканете на обяд в любимия ви ресторант или на разходка в парка.

Спомнете си за баристата в любимото ви кафене, която започва да приготвя кафето ви още щом ви види на вратата, защото знае точно как го обичате. Вместо с лека ръка да подминавате грижите, които баристата полага, така че денят ви да започне позитивно, благодарете му/ѝ и покажете, че той/тя е важен за вас човек.

.

Борбата между двата вълка

Нека си го кажем направо: огромна част от случващото се около нас не зависи от нас. Икономиката на страната ни, фи­нансовите пазари, военните действия в Близкия изток, теро­ристичните атаки на различни континенти и много други съ­бития не зависят от нас – или поне със сигурност не само от нас и невинаги пряко. Това обаче не означава, че ние сме капки в морето, кои­то по никакъв начин не могат да му повлияят.

Популярната притча за двата вълка на индианците чироки описва брилянт­но индивидуалната ни отговорност и поле на действие.

Един възрастен вожд от племето решил да предаде част от мъдростта си на внука си. За целта му обяснил, че във вътрешния свят на всеки човек протича свирепа битка между два вълка. Единият вълк е зъл, алчен, завистлив, мързелив, аро­гантен и самовлюбен, а другият – добър, щедър, благороден, трудолюбив, уравновесен и скромен.

Заинтригувано, момче­то попитало кой от двата вълка ще спечели битката. Отгово­рът на вожда: „Този, чедо, който избереш да храниш!“.

Ключът към постигането на хармония и изграждането на стабилни връзки с хората около нас е в осъзнаването, че макар много неща да не зависят от нас, единствено и само от нас зависи да разберем кои неща зависят от нас и да се фоку­сираме върху тях.

Преди да стане прекалено късно.

.

Ако тази статия ви е полезна и си търсите още храна за размисъл, можете да прочетете статията ми 27 урока, които научих за 27 години.

Този текст е включен във втората ми книга – „От нас зависи“ (AMG Publishing, 2020). Тук се публикува в адаптиран вид.

Заглавно изображение: Benjamin Davies (Unsplash)