Иво Иванов е живеещ в САЩ български писател и журналист с дарба да разказва истории за реални личности и събития, които смиряват и въодушевяват и често смайват до степен, че изглеждат като извадени от научнофантастичен роман или филм.
През годините негови текстове са публикувани в печатни и онлайн медии и в сборниците „Кривата на щастието“, „Отвъд играта“ и „Хроника на болката“, издадени от изд. „Вакон“.
„Хроника на болката“, най-новият сборник на Иво Иванов, излезе в началото на юли. За мен лично юли 2022 г. беше специален месец, защото не просто ми донесе дългочаканата среща с Иво Иванов, а ми позволи да се докосна до този генератор на топлина и добрина в човешко тяло два пъти за четири дни: първия път на среща с негови фенове в родния ми Кюстендил, втория – на премиерата на „Хроника на болката“ в София.
Скоро след двете ми вълшебни срещи с Иво Иванов прочетох „Хроника на болката“. Не се изненадах от разказваческия му талант, тъй като знаех на какво е способен. Умението му да изненадва читателя отново и отново – от намирането на „хората диаманти“, с които ни запознава, през елегантния начин, по който обвързва историите на тези хора с личния си опит и с елементи от света на спорта, културата, психологията, политиката и гражданската активност, до животоутвърждаващите послания, които ни поднася чрез текстовете си – е забележително.
Това, с което Иво продължава да ме изненадва, е способността му да кара читателя след прочитането на всяка история да размишлява над това как би могъл да стане по-добър представител на човешкия вид.
„Хроника на болката“ излезе три месеца преди четвъртите парламентарни избори за година и половина в България и на фона на остри обществени разделения у нас, на война в Украйна и на социални, икономически, политически и хуманитарни кризи по света, които изпратиха милиони хора в режим на постоянна тревожност и пораждат усещане за безпомощност, безнадеждност и безчовечност. В такива условия имаме нужда от думи, които да подклаждат пламъка на надеждата и да подхранват вярата ни в доброто.
Като общество се нуждаем от спокойствие, разбирателство, доверие, взаимопомощ и сътрудничество за постигането на общите ни цели. Вярвам, че колкото повече от избирателите и кандидатите за народни представители прочетат „Хроника на болката“, толкова по-големи шансове ще имаме да си осигурим тези основополагащи предпоставки за колективното ни добруване – преди и след изборите.
Отдолу споделям мои любими откъси от „Хроника на болката“. Тъй като освен в сборника историите са публикувани и в OFFNews.bg, реших да вмъкна линкове към историите, от които са цитатите, с надеждата, че така ще увелича вероятността да прочетете текстовете.
В същото време ви призовавам, ако имате възможност, да си закупите сборника. По този начин ще подкрепите Иво Иванов и изд. „Вакон“ и същевременно ще можете да поставите книгата на видно място у дома, което ще ви позволи да черпите от мъдростта на автора и героите на историите му всеки път, когато ви обземе тъга или отчаяние или просто ви се прииска да препрочетете определени истории или пасажи от книгата.
.
Земята като наш общ дом
Наскоро почина един от моите герои – Едгар Мичъл, шестият човек, стъпил на Луната. Но думите му живеят: „Когато видиш Земята от лунната повърхност, получаваш моментално глобално съзнание, отношение към човешкото, интензивна неудовлетвореност от състоянието на нашия свят и настойчиво желание да направиш нещо, за да го промениш. Там, от Луната, международната политика изглежда толкова дребнава. Иска ти се да грабнеш някой политик за яката, да го замъкнеш на четвърт милион мили от Земята и да му кажеш: „Виж! Виж за какво става дума, кучи сине!“.
Обитателите на [Международната космическа станция] са особено привързани към един от нейните жилищни модули, който се нарича Куполът. Той е на практика панорамният вагон на съоръжението и неговите седем огромни иллюминатора дават възможност за умопомрачителни космически гледки. Веднъж слушах интервю на астронавта Марк Ванде Хай, който каза, че гледката от Купола към Земята е неописуема, но това, което най-много е шокирало всички, е прозрението колко нереално тънка е ивицата на земната атмосфера. „Човек си дава сметка – сподели Марк, – че ние всички сме застрашително близо до открития Космос. Когато видиш колко е късо пространството, от което зависи целият живот, ти се иска някак си да го защитиш.“ Наистина, от станцията атмосферата – безценното дихание на нашата планета – наподобява тънка синкава пелерина. Оприличиват я по дебелина на обелката на ябълка. Само че още по-тънка…“ („Понякога трябва да се отдалечиш“)
.
Стените, които градим в себе си
[Н]а този свят има много стени. Има оградни стени, гранични стени, декоративни стени, решетъчни стени, Берлински стени, железобетонни стени, Адрианови стени… Стените са винаги там, където сме ги издигнали. Тяхната цел е древна, неподвижна и примитивна. Те или създават затворено пространство, или се опитват да задържат нещо, понякога вън, понякога вътре. Но ние всички знаем кои са най-непреодолимите стени. Най-страшните. Те са тези, които градим вътре в себе си. Тези, за които пише Солженицин, за които пее Роджър Уотърс. Дори най-масивните стени не могат да се сравняват ссъс стените вътре в нас. Изградени с тухлите на съмнението и предразсъдъците. От тях са направени лабиринтите, в които се лутат без изход мечтите ни. („Стената на Хансел“)
.
Корените на недоверието в системата
Сигурно поякога се питате на какво се дължи инстинктивното недоверие на хората към политиците. Защо с всеки изминал мандат губим късче по късче и без това оскъдната си вяра в системата? Защо година след година бюлетините ни биват лакомо поглъщани от урните на разочарованието? Думата „демокрация“ е колкото простичка, толкова и многозначителна. „Демос“ – народ. „Кратос“ – власт. Власт на народа. Красива, семпла, идеалистична концепция, върху която се крепи надеждата ни, че гласът на всеки човек, колкото и да е малък, е от значение. В повечето случаи обаче политическата класа е мотивирана не от желанието да подобри живота на хората, а от двата основни нагона на управляващите – жаждата за власт и жаждата за пари. Почти винаги едното е производно на другото […] Системата сякаш малко по малко е намерила начин да се абсолютизира. Да се прикрива зад фалшив популизъм. Да купува избори. Да надживява мандати. Може би затова парламентите ни са пълни до пръсване с куртизанки на корупцията. Може би затова правителствата на уж демократични държави са се превърнали в антиквариати на потомствена простащина и клептокрация. И ето че, за съжаление, днес, в XXI век, светът прелива от социопати, които са готови да опожарят собствената си държава, само и само да могат да се нарекат президенти на нейната пепел. („Безкраен мандат“)
.
Положителна проба за добрина
Така ми се иска някой ден всеки човек да посети гласоподавателния пункт вътре в себе си и да попълни бюлетина в полза на независимия, силен и търсещ човек. Да гласува за този, който дава повече, отколкото взема; който влага своите десет хиляди часа във всичко, с което се заеме; който предпочита да обича, вместо да мрази; който не чака помощ от никого, но е готов да се раздаде за другите; който всеки божи ден дава положителна проба… за добрина. („Автографът на Лоран“)
.
Върховете, които си струва да катерим
„Знаеш ли – не е нужно да изкачваш планината, за да изкачваш планината – казва вечно усмихнатият Иван. – Върховете са навсякъде около нас. Едно преодоляно препятствие. Една добре свършена работа. Един осъществен професионален проект. Едно изградено приятелство. Една навреме подадена ръка. Монбланите са много! Те са предизвикателствата в живота ни, които трябва да приемаме без страх.“ („Ако трябва да питаш“)
.
Минало от стихове
Ние крачим по пътя си, трупайки вещи, професионални успехи и постижения. Мислим си, че сме техни собственици, но истината е, че единственото нещо, което притежаваме, е самият път. Така е устроена Вселената, че с годините пътят пред нас става все по-къс, а пътят зад нас – по-дълъг. Какво ще видим, когато пристигне нашият декември и погледнем в огледалото за обратно виждане? Каква ще бъде магистралата, която сме оставили зад себе си? Какво ни очаква в миналото? Съзидание или разруха? Или просто празни тъжни пирамиди? Светът е пълен с фараони. Винаги е бил. Но те, виждате ли, си тръгват един по един, безмозъчни, обезвещени и забравени. И малко по малко потъват във вечността, от която винаги са се страхували […] Има редки хора на този свят, които използват дните си на майката Земя като мастило, с което пишат… поезия. И когато погледнат назад, виждат само… стихове. („Безкраен мандат“)
.
В помощ на другите
Властта е прелъстителка, на която самата човешка природа явно не е в състояние да устои. Ето защо хората, които намират щастие и смисъл в това да помагат на другите, са особено стойностни. Особено редки. („Безкраен мандат“)
.
Призвание и отдаденост
„Щом разбереш какво е призванието ти, трябва да се потопиш напълно в него – споделя Джиро [Оно], – трябва да се влюбш в работата си, да не се оплакваш от нея и да посветиш живота си на усъвършенстване на своето майсторство. Това е тайната на успеха и ключът към удостояването на човек с достойнство.“ („Онова едно нещо“)
.
Злато и мазоли
Човек не се ражда със златни ръце. Златото пристига по-късно… след мазолите. („Безкраен мандат“)
.
Зародишът на неуспеха
Истината е, че зародишът на неуспеха се крие в убеждението, че си успял. („Онова едно нещо“)
.
Нужда от забавяне и общуване
В последно време сме започнали да живеем живота си във все по-кратки, забързани интервали. Новинарският цикъл се стеснява. Спомените ни губят устойчивост. Смисълът на това, което се случва около нас, ни се изплъзва все повече. Истината сменя притежателя си в зависимост от ехо-камерата, в която е попаднала. Дори обективната действителност сякаш е намерила начин да бъде субективна. Сигурно затова все по-често гледаме, без да виждаме, слушаме, без да чуваме, регистрираме, без да осмисляме, отминаваме, без да чувстваме. („Не гледайте тази снимка!“)
.
Нашата най-добра версия
Не всеки може да играе в НФЛ [Националната футболна лига] или да стане доктор. Но абсолютно всеки човек може да се опита да бъде най-добрата версия на себе си. („Автографът на Лоран“)
.
Любовта като спасение
Любовта без съмнение е една от най-странните мистерии на човешката природа. В най-чистия си вид тя е явление без дефиниция, с опияняващо начало и тържествен безкрай… дума твърде ограничена, за да побере в себе си своя собствен смисъл. Тя е нещо, което не може да бъде обяснено нито от тълковния речник, нито от учебника по физиология. Ние никога няма да я разберем напълно и това всъщност е прекрасно. Истинската любов… тази, без която никак не можем, вижда света по свой собствен начин. Тя е в състояние да надиграе самата смърт с едно-единствено писмо и да ни накара да повярваме, че възрастта е само илюзия. Че всички стари хора са красиви… стига да не забравят да обичат и да бъдат обичани […] Времето е линейно, но любовта съществува в него едновременно във всичките му точки… Тя диша навсякъде, където някога е била […] Тя е във всяко красиво, непреходно нещо, което е успяла да вдъхнови през вековете. И някой ден именно тя ще спаси света. Просто трябва да разберем, че човечеството ще престане да съществува не тогава, когато вече няма хора, а тогава, когато вече няма хора, способни да обичат. („Онова писмо, без което никак не можем“)
.
Безгранична човещина
[Всички] сме просто хора. Направени от една и съща купчина аминокиселини. И в България, и в Йемен, и в Камчатка. С мечти, стремежи и деца, за които сме готови на всичко. Това, което остава, след като бъдат премахнати границите, е безгранична човещина. За нея си заслужава да се живее. („Не гледайте тази снимка!“)
.
Източник на корицата на книгата в заглавното изображение: vakon.bg
