Георги Марков (1929-1978) е български белетрист, драматург и журналист.
Емигрира от България на 15 юни 1969 г. Прекарва няколко месеца в Италия, след което се установява в Лондон. Работи в българската секция на BBC. Сътрудничи и на Радио „Дойче веле“ и Радио „Свободна Европа“. „Задочни репортажи за България“, очерците на Марков за социалистическия строй у нас, се излъчват по Радио „Свободна Европа“ през втората половина на 70-те години, а през 1990 г. излизат в България под формата на сборник. На 7 септември 1978 г. срещу Марков е извършен атентат и четири дни по-късно той издъхва в лондонска болница.
Освен „Задочни репортажи за България“ литературното наследство на Марков включва творби като „Портрет на моя двойник“, „Жените на Варшава“, „Покривът“ и др. Други журналистически текстове на Марков, някои от които са четени по Радио „Дойче веле“ и Радио BBC през 70-те години, са публикувани в сборниците „До моя съвременник“, „Ненаписаната българска харта“, „Ходенето на българина по мъките“ и „Колективният фалш“.
Днес, когато се навършват 42 години от смъртта на Марков, ви представям акценти от негови есета, които звучат все така актуално, особено на фона на сегашните протести и цялостната поляризация в обществото ни.
.
За младостта и надеждите
„Може би най-същественото в МЛАДОСТТА е, че тя е ВРЕМЕТО НА НАДЕЖДИТЕ. То няма нищо общо с действителната възраст на човека, нито пък с възрастта на епохата. ВРЕМЕТО НА НАДЕЖДИТЕ, което може да трае един час или цял живот. И затова познаваме хора, които се раждат стари, и хора, които дори и на пределна възраст си остават млади. Първите никога не са познали надеждите, вторите никога не са ги губили. Без надежди животът се превръща в механично съществуване, в живеене на ден за ден, в сляпо покорство пред силите на природата и съдбата.“ (Из „Актьорите“)
.
За щастието и свободата
„Щастието също е и в свободата. Свободата да се чувстваш човек, равен на всички човеци, свободата да имаш право на свой глас, свое лице, свой живот. Мнозина познават щастливото усещане, че са се родили и че живеят на този свят и че това е неповторима привилегия на природата или на Бога. Свободата да живееш така, както намериш за добре, без, разбира се, да вредиш на другите. Свободата да се движиш накъдето искаш, без да отнемаш пътя на другите. Свободата да мислиш, както намериш за добре, независимо от това дали някой е съгласен или несъгласен с тебе. Казват, че всичко хубаво, което има в историята си, човечеството дължи на свободата. Хиляди певци, поети, музиканти, писатели, художници са възпели щестието на свободата. Възпели са го като простор, като светлина, като път.“ (Из „Есе за щастието“)
.
За свободата и творчеството
„Истинското творчество изисква свобода. То самоволно, без да пита някога, прекрачва известни приети или наложени граници. Онова, което великият съюз на бездарниците се опитва да направи, е да го върне обратно, да го затвори в същите граници, в които те се намират, като по този начин му отнемат свободата. Или, с други думи, насилствено да се изравнят конете с магаретата. В пространство от три метра конят и магарето бягат с почти една и съща скорост. Но при свободен простор работата е малко по-друга.“ (Из „Забраната“)
.
За повърхностните разговори
„Опитайте да проведете разговор днес у нас със когото и да е на каквато и да е тема, взаимно да се откриете един на друг с цялата искреност и дълбочина, която предполага човешкото ви достойнство. Вие ще видите, че партньорът ви се бои от предложения контакт, старае се да излезе колкото се може по-бърже от общата атмосфера (ако е създадена такава), да не говорим, че няма никакво желание да открие себе си. При това сте близки, приятели и се познавате отдавна.
Взрете се в отношенията на хората около вас и никак не е трудно да откриете, че почти всички разговори се плъзгат по повърхността, че това са по-скоро разговори между високоговорители вместо между хора и че съзнателно не се отива по-дълбоко. Опитайте се например да поискате обяснение за каквото и да е сторено действие. И вие винаги ще получите… оправдания. Забележете, обяснението е станало синоним на оправданието. Постарайте се да разберете какво мисли някой ваш приятел на каква да е тема и вие ще видите как той моментално се свива в черупката си и вместо отговори ви дава декларации. Той престава да разговаря със вас и започва да говори на вас. И затова неведнъж на интересни и жизнени въпроси вие ще чуете празни тенекиени отговори.
Прибавете към всичко това, че интересите на една личност към друга личност са изключително повърхностни, че мнозина се интересуват колко пари печелите, как сте се наредили у дома, какви връзки имате, как постигате успехите си или какви са ви отношенията с този или онзи, но почти никой не се интересува какво всъщност сте вие, какъв човек сте, какво ви е. Така че зад измамната картина на най-голямо общение между хората в „социалистическото общество“ ние откриваме действителната картина на жестоко отчуждение. Просто като че никой не е интересен никому, и дори човек не е интересен сам на себе си.“ (Из „Есе за взаимното разбиране“)
.
За „нашите“ и „чуждите“
„Една от най-характерните черти на действителността в съвременна България е ЕТИКЕТЪТ или по-ясно – точното обозначаване на бутилката. Едва ли съществува нещо на света, предмет, лице, събитие, което да не подлежи на някакъв вид партийна класификация. И разбира се, всички тия определения, понякога диалектически противоречиви, понякога вън от обсега на всяко нормално съзнание, имат в основата си две най-прости алтернативи – НАШ или ЧУЖД. Точно затова партийният духовен живот може да се сравни с диво животно от джунглата, което дели всичко само на две – мога да го изям или може да ме изяде.“ (Из „Традиция, новаторство и модернизъм“)
.
За книгите и любовта
„Има нещо общо между голямата книга и голямата любов. Човек непрестанно се стреми към тях и колкото пъти да се повтарят едни и същи мигове, те винаги изглеждат различни. Може би тъкмо това е голямото в тях – желанието човек да премине през тях отново и отново. Защото всяко ново преминаване носи нови открития, може би не толкова по отношение на книгата или любовта, колкото по отношение на себе си. Някой беше казал, че голямото произведение на изкуството е живо същество със свое постоянно вътрешно развитие. Мисля, че това трябва да е доста вярно, защото при всяко доближаване нам се струва, че нещо се е променило, за да ни разкрие нова непозната страна, за да ни дари с ново чувство за проникновение и усет за нова мъдрост.“ (Из „Ехо от есетата на Джордж Оруел“)
.
За добрината като воля
„Ние всички толкова много желаем да бъдем добри, да изпълним сърцата си с кротост и разбиране, да приемаме света с любов и търпение. Ние така добре знаем, че тук е действителното начало на достойния и смислен човешки живот, че тук, а не в тиранията, терора и убийствата е истината. Ние искаме да бъдем добри, а не сме, и не знаем дали можем да бъдем. Казано е, че добротата не е хрумване, нито само дар небесен, нито музикален момент, а воля. Волята не само да не причиняваш зло, не само да не се гневиш и бунтуваш срещу хората, а да не допускаш зла мисъл и зло чувство каквато и жертва да си. А такава воля ти нямаш, и не я търсиш. Ти толкова често осъждаш, без да разбираш, без да приемаш. Добротата е възпитание, което ти нямаш и на което сам трябва да се учиш. Ще можеш ли?“ (Из „Мисли по Възкресение“)
Водеща снимка: Българско национално радио (БНР)
.