„Аушвиц“ се е отпечатал в моята ДНК. Почти всичко, което съм правила в следвоенния си живот, всяко решение, което съм взимала, е оформено от моя опит по време на Холокоста. Аз съм оцеляла. Това си идва със своите задължения – да представлявам 1,5 милиона еврейски деца, убити от нацистите. Те не могат да говорят. Така че преди всичко аз трябва да говоря от тяхно име. Силно вярвам в споделянето на уроците от Холокоста. Ако успеем да научим хората да разпознават сигналите за опасност, може би ще имаме шанс да предотвратим нов геноцид.“
Водена от това свое усещане за дълг към паметта на милионите убити в Холокоста, преди няколко години Това Фридман решава да събере своите спомени и размисли по темата в книга.
За да ни напомня да помним.
Защото преживяванията ѝ в най-ранна възраст са ѝ показали катастрофалните последствия от безскрупулното насъскване на омраза у едни хора спрямо други.
Това Фридман е един от най-младите оцелели концлагеристи от лагера на смъртта „Аушвиц“. Тя е родена през 1938 г., само една година преди Европа да бъде погълната от пламъците на Втората световна война.
Като част от еврейската общност, която хитлеристка Германия си е поставила за цел да заличи от лицето на земята, Това и родителите ѝ първо се озовават в гетото в полския град Томашов Мазовецки. Остават там близо три години. След това са прехвърлени в трудовия лагер в град Стараховице, където оперира индустриален и военен комплекс от ключова важност за германската военна машина. През лятото на 1944 г. се озовават в „Аушвиц“, където остават до освобождаването на лагера от съветските войски на 27 януари 1945 г.
През 1939 г. в Томашов Мазовецки живеят около 13 000 евреи, които съставляват около 30% от населението на града. От тях само 200 души доживяват края на войната. Само пет от тях са деца. Едно от тези деца е Това.
Това, която оцелява благодарение на силния си дух и подкрепата на родителите си, които също излизат живи от Холокоста.
Това, която е лишена от възможността да има нормално детство, изпълнено с игри и смях в компанията на приятели.
Това, която, едва проходила, е станала свидетелка на най-отвратителните проявления на човешката природа.
Това, която е виждала гледки, чувала е звуци и е долавяла миризми във въздуха, които и днес, 80 години по-късно, ѝ напомнят за убийствата в гетата и лагерите, извършвани от нацистите с научна прецизност и без капка съвест.
Това, която на шестгодишна възраст е принудена да се преструва на мъртва в женски лазарет в „Аушвиц“, легнала до мъртва концлагеристка, само и само за да се спаси.
Това, която заедно с родителите си през 1950 г. се премества в САЩ, където получава образованието си, омъжва се и работи като терапевт.
Това, която днес е майка на четири деца и баба на осем внуци, чрез които продължава да празнува живота въпреки ранния си досег до смъртта.
Това, която от края на 90-те години на миналия век до 2020 г. се връща в „Аушвиц“ пет пъти в опит да преработи своята травма във възможно най-голяма степен и в желанието си да позволи на част от своите наследници да придобият непосредствена представа за най-печално известната арена на изтреблението по време на Холокоста и да говори, така че светът да слуша и да помни.
За последен път Това се връща в „Аушвиц“ през януари 2020 г. Тогава се отбелязва 75-тата годишнина от освобождаването на лагера. Покрай честванията тя се запознава с Малкълм Брабант – международен кореспондент на „Новинарски час“ на телевизия PBS и бивш военен кореспондент на BBC, отразявал геноцида в Босна и Херцеговина през 90-те години.
С негова помощ Това написва своите мемоари, които излизат на английски през 2022 г. със заглавие The Daughter of Auschwitz: My Story of Resilience, Survival, and Hope.
По-рано този месец „Дъщерята на Аушвиц“ излезе и на български в превод на Елена Кодинова и с логото на изд. „Прозорец“.
Появата на книгата в България е добра новина, защото личните истории на преминалите през най-мрачните периоди в човешката история ни провокират да осмислим събитията в конкретика, а не просто като статистика, и да осъзнаем, че те не са неизбежни, а плод на всекидневните избори и (без)действия на хиляди (ако не и милиони) човешки същества.
Защото повтарянето на историята не е програмирано в гените ни, а е следствие от отсъствието на духовен взор, възпитание, образование и ценности, които единствени могат да обуздаят вътрешните ни бесове.
Отдолу ви предлагам порция храна за размисъл от „Дъщерята на Аушвиц“ с надеждата да ви вдъхновява да пазите, да подхранвате и да демонстрирате своята човечност всеки ден.
Ако темата за уроците на Холокоста ви вълнува, наред с „Дъщерята на Аушвиц“ ви препоръчвам класиката „Човекът в търсене на смисъл“ на Виктор Франкъл и „Изборът“ и преведената от мен „Дарът“ на Едит Егер, както и интервюто ми с Едит Егер от 2021 г. Ако сте любители на киното, препоръчвам ви филма „Зона на интерес“, който през март получи „Оскар“ за най-добър международен филм.
.
Отсъствие на съвест
Всеки нов ден носеше различна форма на ужас. Помня войниците, които дойдоха за моята овдовяла баба по майчина линия Тема и брат ѝ, чието име не си спомням. Наредиха им да слязат долу и ги застреляха на улицата. Двама мъртви евреи от 6 милиона. Възрастта им беше смъртна присъда. Нацистите нямаха полза от старците. Всеки над петдесетгодишна възраст се смяташе за прекалено стар […] За нацистите старците бяха безполезни като Zwangsarbeiter (работници роби) и ненужно бреме. Нямаше нищо изключително в екзекуциите на Тема и брат ѝ. Убийците им не показаха и грам колебание. Германците отнеха живота на роднините ми и на други хора небрежно, както санитарни инспектори биха изтребили плъхове. Защото това бяхме ние за тях. Гризачи. Не мога да ви опиша колко ме боли, когато използвам тази дума.
Това, което все още ми е трудно да осъзная след толкова много години, е отсъствието на съвест и небрежния начин, по който се извършваха убийства на безобидни цивилни граждани, сякаш това беше просто още една телесна функция.
Не се осмелявах да погледна в очите войниците, които стояха около вагоните за добитък, но наблюдавах израженията им от кос ъгъл. Те участваха в геноцид, но по лицата им нямаше и следа от тъга или съчувствие към нещастните същества пред тях; никакъв срам, че сред бойните им постижения беше качването на беззащитни роби във вагони, които не ставаха и за добитък. Разбира се, тяхната съвест – в случай че имаха такава – имаше извинителна клауза. Те просто изпълняваха заповеди.
.
Убийства на конвейер
„Треблинка“ е име, което ме кара да потръпвам и до днес. Светът трябва да го запомни, макар вече мястото да не съществува. Германците разрушиха лагера през 1943 г. в опит да скрият доказателствата за техните военни престъпления. Всичко, което е останало на мястото му, са гигантски скали с форма на зъби на акула, които сочат към небето. В подножието на централната композиция има камък, изсечен във формата на изгорена книга, на който са написани думите: „Никога повече“.
„Треблинка“ беше скрит в гората, на седемдесет и пет километра североизточно от Варшава. В него имаше шест газови камери и бе един от шестте лагера за изтребление, построени от нацистите с единственото намерение да избият двата милиона полски евреи. С характерната си германска ефективност нацистите подобриха железопътните връзки за „Треблинка“ от Варшавското гето и Централна Полша, където живеех аз, за да ускорят масовото убийство на евреите.
Това означава, че някъде в кабинет в Третия райх е имало главен статистик с извратен мозък, който е пресмятал допълнителните жп линии и необходимата сигнализация и упътващи знаци, които да накарат влаковете на смъртта да вървят като по часовник. Само психопати не са достатъчни за осъществяването на Холокоста. Те са зависели от армия от съучастващи пчелички, както и от високоефективни професионалисти, които смазват колелата на скучната логистика на убийствата на конвейер. Чудя се какво се е случило с онзи дребен човечец с острилката за моливи, изрядните му тетрадки с карирани листове и таблиците му за умножение. Дали е оцелял по време на войната? Дали накрая се е озовал на подсъдимата скамейка на Нюрнбергския процес? Или е успял да се промуши между капките и да се завърне като администратор в железопътния транспорт след примирието? Статистикът може и да не е дърпал спусъка и да е пускал касети с Циклон Б през шахтата на газовите камери, но със сигурност е военнопрестъпник.
Последната голяма депортация от Варшава за „Треблинка“ се е състояла в понеделник, 21 септември 1942 г. Просто обикновен ден за по-голямата част от света, но за нас е било Йом Кипур. Денят на опрощението, най-свещеният ден в еврейския календар. Вярваме, че това е денят, в който Бог решава съдбата на всеки човек, и на него искаме прошка за греховете, които сме извършили през предходната година.
Моментът на това пътуване с влак не можеше да бъде по-садистично избран. Съдбата на евреите беше решена от нацистите. Цялата им надежда беше задушена.
.
Невъзможни избори
Германците вероятно бяха изпитали садистично удоволствие да принудят еврейски полицай да отведе собствените си родители на смърт. Два или три дни по-рано на баща ми и на други мъже на неговата възраст бе наредено да изкопаят масов гроб за родителите си. Татко знаеше какво се задава и беше безсилен да го предотврати. Докато многократно съм премисляла това престъпление през годините, опитвах да се утеша с мисълта, че накрая е могъл поне мъничко да им помогне: като просто е бил до тях.
Но колко ли травматично е било за баща ми да знае, че не е могъл да ги спаси? Ако се бе опитал да спре германците, без съмнение е щял да бъде убит, а мама и аз щяхме да сме по-уязвими, отколкото вече бяхме. Бил е между чука и наковалнята. Нямал е полезен ход. Всеки ден се изправяше пред нови неразрешими дилеми.
В гетата и лагерите евреите като баща ми бяха принуждавани да правят невъзможни избори по няколко пъти на ден, всеки ден, всяка седмица, всеки месец, всяка година. За евреите в окупирана Европа нямаше добри решения. Имаше само лоши и по-лоши. Можехме само да избираме по-малкото зло. Ако вземеш погрешно решение, ти си мъртъв, а семейството ти вероятно скоро ще те последва. Всеки, който някога се е изправял пред неизбежно унищожение, знае, че правиш това, което трябва, за да оцелееш.
.
В лапите на страха и глада
Живеех в постоянен страх, че родителите ми ще бъдат убити пред собствените ми очи или че ще изчезнат и никога няма да се върнат. От мига, в който се будех, бях уплашена, че ще дойде моят ред да бъда убита. Заспивах с притеснението, че няма да се събудя на сутринта.
А през цялото това време ме мъчеше и глад. Когато през 1940 г. беше създадено гетото, германците въведоха порциони за храна. Трябваше да живеем с 2,7 кг хляб и 3,2 кг захар на човек на месец. Отначало ни забраниха да взимаме месо от месарниците. След това ни ограничиха достъпа до хляба. Работното време на пекарните беше ограничено. Майките ставаха от леглата посред нощ, за да се редят на опашки за хляб. Рискуваха да бъдат застреляни на улицата, преди вечерният час да бъде отменен. Понякога се връщаха с празни ръце. Понякога изобщо не се връщаха. Всеки месец доставките на храна намаляваха. Беше създадена кухня за супа, за да може най-нуждаещите се да не умрат от глад.
Помня, че трудно се движех. Развих се късно, вероятно защото тялото ми бе лишено от витамини по онова време, когато трябваше да бъде захранвано, да расте, да бъде здраво. Не можех да ходя добре до четиригодишна възраст заради недохранването. Тъй като оставах под масата за толкова дълги периоди от време, вероятно това беше забавило развитието на костите и мускулите ми. Сигурно отчаяно съм се нуждаела от калций, който е жизненоважен за силата и плътността на костите. Когато излизах изпод масата, аз се разхождах из апартамента и лижех стените. Вероятно интуитивно съм се опитвала да извлека калция от варовика в боята. Мама се опитваше да ме отучи от този навик.
„Близала си стените“, казваше тя.
„Не, не съм“, отвръщах.
„Напротив. Не ме лъжи. Виждам следи от език. Стената е мокра.“
И ме плясваше. Не ме болеше. И при първа възможност веднага щом ѝ видех гърба или тя излизаше от стаята, пак започвах да ближа стената.
.
Лъжи и илюзии
Нацистите бяха майстори на измамата. Искаха оцелелите евреи да вярват, че депортираните са все още живи. В последните им часове, преди да ги убият, някои бяха принуждавани да пишат писма или картички до роднини, в които да казват, че са щастливи и здрави и се трудят в някой далечен кът на Третия райх.
Баща ми си спомня, че хора от Квартала чули слух как жена от последния влак за „Треблинка“ написала писмо, в което съобщавала, че работи във ферма в Германия и децата ѝ били с нея. Никой не можел да потвърди слуха, но искали да му вярват. Надеждата, която той давал, била достатъчна, за да ни държи в състояние на отрицание: оцелелите отказвали да повярват в последствията от касапницата, която били видели със собствените си очи. Било им невъзможно да проумеят, че нацистите възнамеряват да продължават да ни избиват, докато еврейската раса изчезне напълно.
Като се връщам назад, осъзнавам, че повечето хора в Квартала страдаха от „заблудата на помилването“ – състояние, дефинирано от Виктор Франкъл, прочутия еврейски невролог и психиатър от Виена, в книгата му „Човекът в търсене на смисъл“. Той я пише, след като оцелява три години в концентрационни лагери, сред които и „Аушвиц“.
„Осъденият човек точно преди екзекуцията е обладан от илюзията, че може да бъде помилван в последната минута. Ние също се вкопчихме в слабата надежда, като удавници за сламка, и вярвахме до последния миг, че няма да е толкова лошо.“
В Книгата на паметта баща ми е отразил нещо подобно: „… евреите се самозаблуждаваха и свикваха с всекидневието, като таяха в сърцата си надеждата, че ще дойдат по-добри времена“.
.
Обезчестяване и след смъртта
Нацистите бяха обсебени от идеята да не пилеят нищо полезно. Както всички знаем, дори труповете не бяха свещени за Третия райх. Не само ни унижаваха, докато все още дишахме, но подлагаха и останките ни на последно безчестие след убийството. Начинът, по който се отърваваха от телата на евреите, погазва всяка идея на нашите религиозни традиции. Евреите са длъжни да погребат трупа възможно най-бързо след смъртта. Това състрадателно задължение се отнася както за екзекутирани престъпници, така и за падналите на бойното поле, за всяко човешко същество. Отказът от погребение е тежка обида. Без съмнение това е една от причините в лагерите за изтребление нацистите да поругават жертвите на газовите камери. Косите ни бяха използвани за пълнене на дюшеци. Златните ни зъби бяха изтръгвани и претопявани за бижута. Хищната военна машина изискваше никакви ресурси да не се разпиляват.
[Г]ерманците […] разграбваха празните домове в някогашното по-голямо гето. Разбиваха стените и изкъртваха таваните в алчно търсене на златни монети или други ценни предмети, скрити от депортираните. Докато преобръщаха апартаменти и къщи, които бяха смятали за празни, намираха хора, прекалено възрастни или болни, за да могат да се движат, или пропуснати по време на първия рейд. Тези бедни евреи бяха убивани в леглата им. След като прибираха всичко, което подлежеше на спасение, нацистите опожаряваха имотите.
.
За куража да останеш човек
Майка ми ме научи, че е важно да почитаме нашите мъртви. При отсъствието на надгробни плочи ние можехме поне да се отнасяме към вещите им с достойнство и уважение. Тя ми внуши принципа, че дори в най-мрачните времена не трябва да губим човечността, чувствителността и усещането си за собствената ни стойност. Майка ми ме окуражаваше да бъда mensch – човек с морал и чест.
.
Край на войната, но не и на омразата
[След войната] се разказваха истории за нападения върху евреи, завръщащи се от лагерите. Най-тежкото се случи през юли 1946 г. в град на име Келце, на 150 км североизточно от „Аушвиц“. Полски войници, полицаи и цивилни граждани атакуваха сборище от еврейски бежанци, избиха четиресет и двама и раниха още толкова. Това беше най-жестокият погром след края на Втората световна война. След всичко, което евреите бяха изстрадали, нападението предизвика международно възмущение и напълно подкопа чувството ни за безопасност.
.
Накрая всички миришат еднакво
Човечеството има толкова много разновидности и повече неща ни свързват, отколкото разделят. От горчив опит знам, че когато се кремират, евреите, ромите, хомосексуалните, цветнокожите, всички онези, които Хитлер се опита да избие, миришат еднакво. Тази миризма. Тя е незабравима. Трябва само да си затворя очите и след почти осемдесет години споменът се връща в ноздрите ми. Той ще остане до последния ми дъх, както ще останат сковаващият страх и гладът в „Биркенау“.
.
Паметта като дълг
Когато изнасям лекции из цялата страна, аз се опитвам да използвам собствената си история на оцеляване, за да вдъхна на публиката надежда, кураж и самоувереност. Те често търсят отговори на фундаментални житейски въпроси. Питат ме дали вярвам в Бог, дали мога да се доверявам на хората и дали мога да прощавам.
Отговарям възможно най-честно. Вярвам в Бог, но не задължително библейския. Доверието е жизненоважно и никога не съм губила вярата си в човечеството въпреки преживяното. Що се отнася до прошката – в юдаизма само живите могат да простят. Нямам право да прощавам от името на онези, които бяха избити.
Всички ние се надяваме да бъдем запомнени от семейството, приятелите и колегите си. Пишем книги, строим паметници и създаваме институции, които да свидетелстват за нашето съществуване. Но милионите избити по време на Холокоста са оставили малко следи. Ад погълна всичко, свързано с тях, включително и тяхното наследство. Говоря, за да отдам почит и напомня за майки, бащи, деца, баби и дядовци, които са отишли на смърт заради нашата религия. Винаги съм водена от сцена в Томашов Мазовецки, на която баща ми е станал свидетел – когато равин се качва във вагона за добитък на път за „Треблинка“.
„Спасете се, синове мои“, умолявал равинът. „И ме помнете.“
.
Несломени
Отидох за последен път [в „Аушвиц“] през януари 2020 г. за седемдесет и петата годишнина от освобождението и бях придружена от снаха си Сара. Това посещение беше истински въодушевяващо. Събраха се стотици оцелели и техните семейства от всички краища на света. Не за да жалят, да плачат и да обсъждат жестокостите. Те бяха дошли, за да празнуват човешкия дух и живота, който бяха изживели. Някои носеха концлагеристки униформи на сини и бели райета като медал за чест. Беше странно да видя тези униформи чисти и изгладени. Някои от нас бяха достатъчно здрави, за да ходят без помощ. Други дишаха кислород от бутилки, подпираха се на патерици или бяха на инвалидни колички, но всички влязоха бавно през прословутата порта с надписа „Работата ще ви направи свободни“, като демонстрираха решителността, която им бе помогнала да оцелеят преди толкова много години. Историите, които споделяхме на масата за хранене, бяха разкази за триумф и издръжливост, не за минали страдания.
Човечеството често се изправя пред изключително тежки предизвикателства, които сякаш са безкрайни. Но вярвам, че сме родени с естествена издръжливост. Способността да преодоляваме трудностите е във всеки един от нас.
.
Корица на книгата в заглавното изображение: prozoretz.com
