Оливър Бъркман (р. 1975 г.) е британски писател и журналист.
Автор на книгите „Противоотрова: щастие за хора, които не понасят позитивното мислене“ и Help! How to Become Slightly Happier and Get a Bit More Done („Помощ! Как да станете малко по-щастливи и да свършите малко повече неща“). Във втората книга са събрани текстове от колонката This column will change your life („Тази колонка ще промени живота ви“), която той списва за The Guardian, преди да се оттегли от тази си роля през 2020 г. Днес той списва имейл бюлетина The Imperfectionist („Неперфекционистът“).
Най-новата му книга, Four Thousand Weeks: Time Management for Mortals, излезе през август 2021 г. Малко повече от година по-късно тя се появи и на български език със заглавие „4000 седмици: управление на времето за простосмъртни“ (AMG Publishing, 2022) в превод на Камен Велчев.
.
Книгата накратко
В „4000 седмици“ Бъркман разглежда все по-невротичната ни връзка с времето в епоха, характеризираща се със свръхиндивидуализъм и усещане за самота, стремеж към упражняване на пълен контрол върху всички аспекти на живота, преследване на непостижими стандарти, списъци с постоянно увеличаващи се задачи и комбинация от информационно пренасищане и екзистенциално претоварване.
Той ни призовава да преосмислим връзката си с времето, като приемем някои трудни за преглъщане, но непробиваеми факти. Първо, ние не притежаваме времето, а живеем в него. Второ, животът ни изобилства от източници на несигурност, които обезсмислят търсенето на гаранции за каквото и да било, особено в далечното бъдеще. И трето, никога няма да настъпи моментът, в който да можем да погледнем назад, доволни, че сме направили абсолютно всичко, което сме искали да направим в рамките на житейския си път.
Вместо да отричаме своята изначална и неизбежна ограниченост, пише Бъркман, много по-разумно ще бъде да я приемем и да се потопим в живота, като се фокусираме върху най-скъпите за нас хора, занимания и преживявания. Разбира се, съвсем нормално е да продължим да имаме мечти, цели и планове за бъдещето, само че е препоръчително да мечтаем, да си поставяме цели и да планираме с ясното съзнание, че единствената ни сигурна връзка с живота е тук и сега.
В подкрепа на усилията ни в тази посока в края на книгата Бъркман предлага 10 техники за прилагане на философията на ограничения живот в ежедневието.
Той ни съветва например да се концентрираме само върху един голям проект в даден момент, вместо да се поддаваме на изкусителната илюзия, че можем да изпълняваме ефективно множество задачи едновременно, да обръщаме внимание на нещата, които сме свършили, а не само на тези, които ни предстои да направим, и предварително да решим в кои аспекти на живота си сме готови да се провалим, без да го приемаме за трагедия, защото това ще ни позволи да насочим енергията си към наистина важните за нас неща.
„4000 седмици“ е поредната книга, която съветва как да разпределяте най-добре времето си. Тя обаче е написана с убеждението, че управлението на времето, така както го практикуваме сега, е колосален провал и трябва да спрем да се преструваме, че това не е така. Този странен момент от историята, в който времето се движи толкова нестандартно, може би ни осигурява идеалната възможност да преосмислим връзката си с него“, пиша Бъркман в уводната част на книгата.
Тази теза звучи резонно в контекста на опасно забързания ни начин на живот в 21. век и убеждението ни, че можем да победим времето с помощта на добре подбрани хитринки, които биха ни позволили да вършим повече неща за по-малко време, без да се налага да се отказваме от каквото и да било. Тя звучи още по-убедително, като се има предвид, че идва от устата на човек, който дълги години е бил маниак на тема производителност, но в крайна сметка е осъзнал, че каквито и стратегии да прилага, той винаги ще е губещата страна в своята борба с времето.
Отдолу ви предлагам храна за размисъл по темата под формата на мои любими откъси от „4000 седмици“.
.
Храна за размисъл от книгата
Приемане на нашата небезкрайност
Проблемната ни връзка с времето произтича главно от […] усилие[то] да избегнем болезнените ограничения на реалността. Повечето от стратегиите ни как да станем по-продуктивни влошават нещата, тъй като в същността си са само методи за удължаване на избягването. В крайна сметка е наистина болезнено да се изправим срещу ограничеността на времето ни, защото това означава, че трудните решения са неизбежни и че може би няма да ни остане време за всичко, за което сме мечтали. Освен това боли да приемем, че упражняваме ограничен контрол върху времето, с което разполагаме […] Така че вместо да си дадем сметка за пределите си, ние се захващаме да прилагаме стратегии за отлагане в опит да пренесем напред във времето чувството за безграничност. Пришпорваме се по-силно, преследвайки фантазии за идеалния баланс между работа и личен живот, или прилагаме системи за управление на времето, които ни обещават да осигурят време за всичко, така че да не ни се налага да вземаме трудни решения. Или отлагаме, което е друга форма на поддържане на усещането за всемогъщество над живота, защото не се чувстваш длъжен да рискуваш с неприятно изживяване или провал в проект, който те плаши, ако никога не го започнеш. Пълним разума си със заетост и разсейване до степен да станем емоционално безчувствени. […]
Нещо повече, по-голямата част от нас търсят свой уникален и специфичен метод за надделяване над времето (идеалът на западната цивилизация е, че трябва сам да контролираш графика си, да правиш онова, което предпочиташ, когато сам решиш), защото е плашещо да приемеш истината, че почти всичко, което си струва да бъде направено – от брака и децата, та чак до политиката, зависи от сътрудничеството с други хора, от което следва, че се излагаш на емоционалната несигурност на взаимовръзките.
Само когато признаем пред себе си собствената си небезкрайност, можем да пристъпим към осъществяването на истинска връзка с живота.
Някои дзен будисти настояват, че същността на човешкото страдание може да се сведе до усилието да се съпротивляваш срещу случващото се, тъй като ти се иска да бъде по друг начин („Това не трябва да се случва!“) или защото искаш да упражняваш повече контрол върху процесите. Много отрезвяващо е да осъзнаеш свободата, че си ограничено човешко същество и изход от това няма. Не се налага да режисираш действителността. Парадоксалната награда да приемете ограниченията на реалността е, че те спират да се усещат като толкова ограничаващи.
Възторгът, който се поражда понякога в резултат на осъзнаването на истината за небезкрайността на живота, е наричан от някои joy of missing out – радостта, че си изпуснал нещо, умишлено противопоставяйки я на fear of missing out – страха да не изпуснеш нещо. Въодушевлението идва от осъзнаването, че в действителност не искате да сте в състояние да направите всичко, защото ако не ви се налага да решите кое бихте пропуснали, изборът ви е лишен от всякакъв смисъл. Въоръжени с такъв мироглед, можете с радост да приемете факта, че пропускате някои удоволствия или пренебрегвате някои свои задължения, защото каквото и да решите да направите вместо тях – да спечелите пари за семейството си, да напишете романа си, да изкъпете бебето, да спрете по време на поход, за да погледате как бледото зимно слънце потъва зад хоризонта, е начинът, по който сте избрали да прекарате тази частица от времето си, за която никога не сте имали право да претендирате, че ви се полага.
.
Капанът на производителността
Производителността е капан. Когато ставаме по-ефективни, всъщност пришпорваме себе си, а опитите ни да отметнем задачите само ги кара да се трупат по-бързо. Никой в историята на човечеството не е постигал „баланс между работата и живота“, каквото и да означава това, като със сигурност и вие няма да успеете, ако повторите „Шестте неща, които преуспяващите хора правят преди 7:00 ч. сутринта“. Никога няма да дойде денят, когато най-накрая ще успеете да проконтролирате всичко; когато потопът от имейли ще бъде озаптен зад язовирна стена; когато списъците със задачи ще спрат да стават все по-дълги; когато ще приключите с всичките си задължения на работа и вкъщи; когато никой няма да ви бъде сърдит, че сте пресрочили някакъв краен срок или сте се провалили; и когато напълно оптимизираният човек, в който най-накрая сте се превърнали, може да обърне внимание на нещата, заради които животът всъщност се живее. Нека започнем, като признаем поражението си: нищо от гореизброеното няма да се случи. Знаете ли какво обаче? Това е страхотна новина.
.
Осъзнат избор
В практически аспект възприемането на реалността означава да се организира времето с ясното разбиране, че със сигурност няма да имате време за всичко, което искате или други хора искат от вас, така че трябва поне да спрете да се самонаказвате за неуспеха. Тъй като трудните решения са неизбежни, важно е да се научите да ги вземате съзнателно, като решавате върху кои да се фокусирате и кои да пренебрегнете, а не да ги оставяте да се случват от само себе си или да се самозаблуждавате, че с достатъчно труд, упоритост и хитро управление на времето може да не ви се наложи да ги вземате […] Всяко решение да се използва част от времето за нещо е жертване на нещо друго, за което бихме могли да отделим този период, но не сме го направили. Съзнателният избор прави от тази жертва безрезервно заемане на позиция, заявка за това кое е най-важното за нас.
.
Вечно изплъзващото ни се време
Това е ужасяващата истина за времето, която като че ли повечето от съветите за това как да го управляваме пропускат. То е като побесняло малко дете: колкото повече се опитвате да го озаптите и да го накарате да се съобразява с вашия дневен ред, толкова повече то се изплъзва от вашия контрол. Сетете се за всички онези технологии, чието предназначение е да ви помагат да надделеете над времето: по всички правила на логиката в свят, пълен с миялни, микровълнови печки и реактивни самолети, свободното време трябва да е повече благодарение на всички онези свободни часове. Само че никой не се чувства така. Животът се ускорява все повече и повече и всеки става все по-изпълнен с нетърпение. Сякаш стана по-трудно да изчакаме две минути микровълновата печка, отколкото два часа фурната, или десет секунди, за да се зареди страницата на сайта, вместо три дни, за да получим същата информация по пощата.
Колкото повече бързате, толкова по-стресираща ще бъде за вас срещата със задачи (или малки деца), които няма как да забързате. Колкото по-маниакално планирате бъдещето си, толкова повече ще се изнервяте от всяка несигурност, а бъдете уверени, несигурности ще има много. Колкото повече власт придобивате над собственото си време, толкова по-самотни ще се чувствате. Всичко това описва парадокса на ограниченията, който може да се обобщи по следния начин: колкото повече се опитвате да управлявате времето си, като целите чувство за пълен контрол и свобода от неизбежната си, ограничена човешка същност, толкова по-изпълнен със стрес, празнота и разочарования става животът ви. Колкото по-дълбоко приемете обаче факта за собствената си ограниченост и работите с нея, вместо да ѝ се противопоставяте, толкова по-производителен, смислен и радостен ще бъде животът ви. Не мисля, че е възможно чувството за безпокойство да изчезне изцяло, тъй като и нашата способност да приемаме ограниченията е ограничена. Не знам обаче да съществува друга система за управление на времето, която да е поне наполовина толкова ефективна, колкото приемането на нещата такива, каквито са.
.
Свръхинструментализация на времето
[К]олкото повече се фокусираме върху доброто разпределение на времето, толкова повече започваме да се усещаме така, сякаш денят ни е нещо, през което само преминаваме на път към някакво по-спокойно, по-добро и по-удовлетворяващо бъдеще, което обаче така и не настъпва. Проблемът се корени в инструментализацията. Ако искаме да използваме времето, ние по дефиниция го възприемаме като инструмент, който ни служи като средства за постигане на целта ни […] Оказва се, че е опасно лесно да прекалим с инструментализацията при взаимоотношенията си с времето, като се фокусираме изцяло върху целта си за сметка на концентрацията си върху текущото ни положение. В резултат на това в ума си започваме да живеем в бъдещето и поставяме „истинската“ стойност на живота си в някакъв бъдещ момент, който все още не сме достигнали и всъщност никога няма да достигнем.
Вманиачаването ни в извличането на най-високата бъдеща полза от времето ни прави слепи за реалността, че всъщност моментът на истината винаги е сега, че животът не е нищо повече от поредица настоящи моменти, водещи към смъртта, и че вероятно никога няма да стигнете до онзи момент, в който ще се почувствате така, сякаш всичко е идеално. По тази причина е добре да спрете да отлагате разкриването на „истинския смисъл“ на съществуването си за някакъв бъдещ момент и да се потопите в живота си в настоящето.
Усещаме, че съществуват важни и удовлетворяващи начини да прекарваме времето си, макар да не можем да кажем какви точно са те, но систематично правим други вместо тях […] Прекарваме дните си в опити да „избутаме“ задачите, да ги „разкараме“ от пътя си, в резултат на което в ума си живеем в бъдещето и чакаме времето, в което ще стигнем до истински важните за нас неща, като междувременно се тревожим, че не сме на ниво, че може би ни липсват мотивацията или издръжливвостта да поддържаме скоростта, с която животът като че ли тече покрай нас […] Нашата битка да успеем във всичко може би обслужва нечии чужди интереси, а извънредният ни труд и парите, които харчим за закупуването на още предмети, ни превръщат в още по-добри зъбчати колелца в икономическата машина. Това обаче не води до спокойствие на разума или до посвещаване на повече от ограниченото ни време на онези хора и интереси, които са ни най-скъпи.
.
Пренебрегване на правилните неща
[О]сновното предизвикателство, което лежи пред управлението на ограничения ни запас от време, не е как да свършим всичко – което никога няма да се случи, а как мъдро да решим кое да не правим и как да живеем в мир със себе си, че сме взели това решение […] Така че въпросът не е в това как да елиминираме отлагането, а как съзнателно да избираме кое да отложим, за да се фокусираме върху най-важното. Истински важната характеристика на всяка техника за управление на времето е дали успява да ви помогне да пренебрегнете правилните неща.
[Н]ещата […] не се свеждат само до това, че електронните устройства отнемат вниманието ви от по-важните неща. Те променят начина, по който дефинирате категорията „важни неща“. По думите на философа Хари Франкфурт те саботират нашата способност „да искаме онова, което искаме да искаме“.
Вниманието […] е животът ви: опитът от съществуването ви като жив човек се състои единствено и само от сумата на нещата, на които сте обърнали внимание. Когато в края на живота си погледнете назад, нещата, които са насочвали вниманието ви от една секунда към друга, са буквално нещата, от които е бил изграден той. Така че когато обръщате внимание на нещо, което не цените особено много, не бихме преувеличили, ако кажем, че плащате за това с живота си.
.
Време и общение
Както и при парите, при равни други условия е хубаво да имате много време. Няма особена полза обаче да разполагате с цялото време на света, ако сте принудени да го прекарвате само в собствената си компания. Има безброй много важни неща, свързани с времето: да общувате, да излизате на срещи, да отглеждате деца, да развивате бизнес, да генерирате политически движения, да се занимавате с технологични разработки… За всичко това трябва да се синхронизирате с други хора. Всъщност да разполагате с много време, но не и с възможността да го използвате съвместно някого другиго, е не само безполезно, но и неприятно. Ето защо за праисторическите хора най-лошото от всички възможни наказания е било да бъдат физически отритнати и прокудени някъде далеч, където не могат да следват племенния ритъм на живот.
.
Планиране в условия на несигурност
Не нашите усилия да въздействаме върху бъдещето са проблемът. Проблемът, източник на цялото ни безпокойство, е нуждата да усещаме от гледната точка на настоящия момент, че сме в състояние да бъдем сигурни, че усилията ни ще са гарантирано успешни.
Планирането […] е жизненоважен инструмент за изграждането на смислен живот и поемането на личната ни отговорност към хората около нас. Истинският проблем не е планирането. Проблемът е, че гледаме на плановете си като на нещо, което те не са. Онова, което забравяме или по-скоро не можем да понесем, е истината в думите на американския преподавател по медитация Джоузеф Голдстийн: „планът е само мисъл“. Гледаме на плановете си като на примка, хвърлена от настоящия момент към бъдещето, която да го подчини на волята ни. Само че всички планове в същността си не са нищо повече от моментно изразяване на намерения. Те са израз на сегашните ни мисли как бихме искали да наложим сравнително слабото си влияние върху бъдещето. Бъдещето обаче изобщо не е длъжно да се съобразява с нас.
В същността си тревогата е повтарящ се процес, при който умът се опитва да генерира чувство за сигурност за бъдещето, проваля се, след което се опитва отново, отново и отново, сякаш процесът на тревожност може по някакъв начин да предотврати бедствието. Горивото, захранващо тревогата, е вътрешната необходимост да се знае предварително, че нещата ще се развият добре: че партньорът ви няма да ви напусне, че ще имате достатъчно пари, когато се пенсионирате, че пандемията няма да отнеме живота на някого, когото обичате, че любимият ви кандидат ще спечели на следващите избори, че ще успеете да се справите с всички задачи от списъка си до петък вечерта. Борбата за контрол над бъдещето обаче е ярък пример за нашия отказ да приемем присъщите си ограничения, когато говорим за времето, особено защото това е битка, която тревожният човек очевидно никога няма да спечели. Никога няма как да сте сигурни за бъдещето. Така че желанията ви винаги ще са по-големи от възможностите.
.
Ограничен, но смислен живот тук и сега
[В] периоди на безпокойство и мрак въпросите за употребата на времето са изключително навременни. Успехът или провалът в реакцията към предизвикателствата, пред които се изправяме, изцяло зависи от начина, по който разпределяме часовете си. Фразата „управление на времето“ като че ли звучи прекалено рутинно. Точно обаче ежедневната ни рутина в смисъла, че нещата се случват тук и сега, е всичко, с което разполагаме.
В свят, пригодил се към скоростта, способността да устоявате на подтика да бързате и вместо това да оставяте нещата да се развиват със собствения си ход е начин да овладеете събитията, да свършите онази работа, която си струва, и да извлечете удоволствие от самата работа, а не да отлагате цялото си удовлетворение за бъдещето.
[А]ко нещо наистина е важно за вас, да речем някакъв творчески проект или грижите за връъзката ви, или активизъм в името на някаква кауза, единственият начин да сте сигурни, че ще ви се получи, е да заделяте всеки ден по малко време за това нещо, независимо колко малко и без значение колко други големи камъни се борят за вниманието ви […] [А]ко планирате да прекарате някаква част от своите 4000 седмици в правене на най-важните за вас неща, в някакъв момент ще ви се наложи просто да започнете да го правите […] [А]ко бавите нещо, защото се притеснявате, че няма да сте достатъчно добри, успокойте се, защото, оценявани от високата камбанария на въображението си, вие със сигурност няма да се представите перфектно. Така че по-добре започвайте.
Оказва се, че опитът да си осигурите спокойствие въз основа на оправдаването на съществуването си е едновременно безплоден и ненужен. Безплоден, защото животът винаги ще бъде несигурен и извън нашия контрол. Ненужен, защото в дългосрочен план няма абсолютно никакъв смисъл да започвате да живеете чак след като сте получили признание от някого или нещо. Спокойствието и вдъхновяващото усещане за свобода идват не от получаването на признание, а от осъзнаването на действителността, че дори и ако го получите, това няма да ви даде сигурност. Във всеки случай аз съм убеден, че именно когато не изпитвате нуждата да заслужите своите седмици на тази планета, можете да ги оползотворите по най-добрия възможен начин. След като вече не сте подложени на задушаващия натиск да се превърнете в нещо конкретно, можете да се изправите срещу себе си, да оцените силните и слабите си страни, талантите и ентусиазма си тук и сега и да ги последвате в посоката, в която те ви водят.
В определен смисъл всяка работа, в това число отглеждането на деца, изграждането на общност и всичко останало, притежава характеристиките на недовършимо в рамките на живота ни. Всички тези занимания имат своя далеч по-голям от самия тях времеви контекст с полезност, измерима само след периода, през който сме били ангажирани с тях (или може би никога, тъй като времето се простира напред в пълна неопределимост). Затова си струва да си зададем въпроса: кои действия (прояви на щедрост или внимание към света, неопределени планове или инвестиции в далечното бъдеще) би било смислено да предприемем днес, като не ни притеснява фактът, че няма да видим резултатите? Всички сме в позицията на средновековни зидари, които добавят по още няколко тухли към катедрала, знаейки, че никога няма да я видят завършена, но въпреки това строежът на катедралата си струва.
.
Корица на книгата: amgbooks.bg
