27 урока, които научих за 27 години - Дани Пенев

Рожденият ми ден, Коледа и Великден – това са дните, в които всяка година се замислям в малко по-голяма дълбочина за миналото, настоящето и бъдещето си.

В които се връщам към хубавите и нетолкова хубавите моменти, за да видя какво мога да направя, така че занапред първите да са колкото се може повече, а вторите – възможно най-малко.

В които си спомням за хората, които ме подкрепят и внасят светлина в мрака, в желанието си да продължа да трансформирам подкрепата им в добри дела.

В които разглеждам научените уроци, пропуснатите възможности и допуснатите грешки, за да почерпя мъдрост от този свой опит.

Днес ставам на 27 г. – възраст, на която осъзнавам, че тепърва имам още много хляб да изям, но на която все пак съм натрупал известен опит, който може да бъде от полза на някого. Ето защо тази година реших, вместо да пазя обичайните за рождения ми ден размисли в главата си, да ги споделя с вас.

Резултатът: 27 урока, които научих за 27 години. И които редовно си преговарям в опит да затвърдя наученото, защото, както по-мъдри хора от мен отдавна са прозрели, ученето е занимание доживотно.

Искрено бих се радвал, ако сред тези уроци откриете поне един източник на вяра, надежда и кураж.

.

УРОК 1: Грижата за себе си е отговорност, а не лукс

В днешния свят, било заради свръхзабързания начин на живот, било заради възможността да комуникираме помежду си отвсякъде и по всяко време, някак си свикнахме с мисълта, че трябва да сме на разположение 24/7. От нас се очаква винаги да поставяме другите на първо място и едва ли не да потискаме своите собствени потребности и желания.

Да даваш на другите, е сред най-удовлетворяващите занимания в този живот. За да мога обаче да давам на другите, аз първо трябва да дам на себе си.

Защото грижата за себе си е право и отговорност, а не каприз или лукс.

По тази причина например в ежедневието ми от години има запазено място за спорт, най-често час-два рано сутрин. Може да изглежда егоистично, но аз съм склонен да жертвам тренировката си само в краен случай и се старая да организирам времето си така, че първо да тренирам и оттам насетне да върша останалите си задачи. Спортът ми осигурява енергия, спокойствие и увереност и следователно чрез него аз показвам отговорност както към себе си, така и към хората, на които бих искал да помогна.

По-здравословната си гледна точка към грижата за себе си дължа отчасти на канадския клиничен психолог Джордан Б. Питърсън, който ни съветва да се отнасяме към себе си като към човек, за когото сме отговорни, и отчасти на Снежина Маринова – психотерапевт и съосновател на hOUR SPACE.

Докато интервюирах Снежи за книгата ми „Хората, които променят България“, тя ми каза следното:

„Моята теза е: погрижи се хубаво за себе си, нахрани се, бъди цял, силен, сит и давай от пълна чаша на другите […] Ако съм умряла от глад и не избера да нахраня себе си, аз не мога системно и дългосрочно да давам на другите и дори в един момент може и да започна да [ги] мразя за това, че се чувствам като да нямам друг избор, освен да им давам. [На първо място е хубаво] да се погрижим за себе си. А с това идва самочувствието да знам, че мога да си отстоявам границите, да казвам „Не“, да се чувствам по-силна и стабилна, защото познавам вътрешното си богатство и разнообразие, да си позволявам да получавам и да искам, да усещам, че имам избор. Тогава вече мога да присъствам пълноценно и за другите.“ (Из „Хората, които променят България“)

.

УРОК 2: Умът ни е най-верният ни приятел и най-коварният ни опонент

Човешкият мозък генерира хиляди мисли всеки ден. Повечето от тях минават и заминават, но една част пускат толкова дълбоки корени, че могат да направляват думите и действията ни с часове, дни, седмици, месеци и дори години.

Умът ни е най-верният ни приятел и най-коварният ни опонент.

Най-верният ни приятел, защото може да ни вдъхва вяра в привидно безнадеждни ситуации и да ражда чудесни идеи, които да прерастват в чудесни начинания, срещи и спомени.

Най-коварният ни опонент, защото също толкова добре умее да насочва вниманието ни към негативните аспекти на личността ни, живота ни и заобикалящата ни среда и по този начин може да ни изпрати в състояние на саботаж и блокаж.

Д-р Едит Ева Егер, която преминава през ада на Холокоста, премества се в САЩ, учи и от няколко десетилетия работи като психотерапевт, описва собственото ни съзнание като най-големия затвор, от който можем да избягаме само ако поемем отговорност.

„Най-големият затвор е собственото ти съзнание, но в джоба си вече разполагаш с ключа за него: готовността да поемеш пълна отговорност за живота си, готовността да рискуваш, готовността да престанеш да се осъждаш и да си върнеш невинността, като се приемеш и обичаш заради това, което действително си – човешко същество, което, макар и не перфектно, е цяло.“ (Из The Choice, Edith Eva Eger)

.

УРОК 3: Усещането за смисъл е на първо място

Парите, популярността и всички останали материални придобивки са част от играта, която всички ние играем. Поне за мен обаче те в никакъв случай не са най-важната част. В живота си досега – в ученето, в работата, в спорта – винаги съм се стремял да поставям на първо място усещането за смисъл и удовлетворение.

Като млад и амбициозен пи­шещ човек аз от самото начало знаех, че евентуалният успех на „Хората, които променят България“, ще ми донесе популярност и финансо­ви постъпления. Въпреки това аз се заех с отговорната задача да разкажа тези 30 истории най-вече заради желанието ми да предложа алтернатива на преобладаващо негативните нови­ни, с които ни заливат водещите български медии, като дам гласност на примери за градивни действия, които са плод на усилията не на личности от миналото, не на митични същества и не на божества, а на хора от обкръжението ни – мъже и жени, които имат своите слабости, пороци, грехове и недостатъци, но избират да търсят решения на проблемите и предпочитат да градят, вместо да рушат.

Възприемането на работата ми като мисия ми даваше силата да продължа да пиша, когато ме човъркаха съмнения, чувствах се изтощен или просто не ми се пишеше.

„Дори утре да спечеля сто милиона от лотарията, пак ще отида на работа на следващия ден. Няма нищо по-важно от това да се чувстваш полезен, да имаш някаква мисия, колкото и малка да е тя. Вглеждам се в монотонно тичащото под колата шосе и започвам да разбирам, че смъртта не на­стъпва, когато умрем, а когато спрем да живеем.“ (Из „Кривата на щастието“, Иво Иванов)

.

УРОК 4: Вниманието е златото на XXI век

Всеки от нас има своите цели, планове, мечти, любими хора и любими занимания. На думи знаем какво искаме да правим и с кого искаме да прекарваме времето си. В действителност обаче често не правим нещата, които ни носят удоволствие, и прекарваме време с всякакви други хора, но не и с най-близките си.

Причината: не управляваме добре вниманието си – най-важната GPS система в живота ни.

Управлението на вниманието е задача с повишена трудност, но то е единственото средство, с което разполагаме, ако искаме да се радваме на добро физическо и психическо здраве и да насочваме енергията си към значимите за нас хора и дейности.

„За да правим нещо смислено, първо трябва да можем да насочваме вниманието си към смислените неща. Твърдо съм убеден, че сега повече от всякога степента, до която можем и сме склонни да се борим за контрол над вниманието си, определя степента, до която сме свободни.“ (Из Stand Out of Our Light, James Williams)

.

УРОК 5: Не може всичко, но може доста

Днес имаме достъп до тонове информация и възможности. В резултат често не можем да изпитаме истинско удоволствие от това, което правим, защото вътрешното ни гласче постоянно ни напомня, че бихме могли да прекарваме времето си по много по-вълнуващ начин.

Болезнената истина е, че времето ни на тази земя е ограничено. Затова днес аз се стремя да подреждам приоритетите си и да държа надалеч страха, че пропускам нещо.

„Колкото повече човек се осъзнава, колкото повече му се живее, толкова по-ясни са му нещата за искане, но по-малко време и енергия остават. Не е тъжно. Прекрасно е. Не може всичко. Но може доста.“ (Из „Я да си простим“, Нева Мичева)

.

УРОК 6: Информационната ни диета влияе пряко на качеството ни на живот

Балансираното хранене е основна предпоставка за поддържането на добро здраве. Но за да се радваме на крепко здраве в дългосрочен план, е нужно да подбираме както храната, която слагаме в устата си, така и информацията, която допускаме в главите си.

Информационната ни диета влияе пряко на качеството ни на живот. От нас зависи ефектът да е положителен.

За целта е желателно да обърнем внимание на количеството и качеството на информацията, която консумираме, и на начина, по който я консумираме, както и на нашето участие в създаването и разпространяването на информация.

Колкото и да сме устойчиви психически, ако не спазваме балансирана информационна диета, рискуваме да се удавим в океана от новини, имена и числа, в който плуваме всекидневно. Решението не е да избягваме новините изцяло, а да ги следим разумно и в контекст. И да си напомняме, че новините за престъпления, военни конфликти, терористични атаки, насилие, злоупотреби, катастрофи и природни катаклизми не отменят милионите прояви на милосърдие, щедрост, смелост, градивно мислене и визионерство – просто положителните новини често не се смятат за новини във възприетия от медиите смисъл или падат жертва в битката за рейтинги, кликове, харесвания и споделяния.

„Как да направя така, че съзнанието ми да не е претоварено, когато светът е претоварен? Ние можем да мислим за каквото и да било. Затова е логично, че в крайна сметка понякога мислим за всичко. Може би се налага понякога да бъдем достатъчно смели да изключваме екраните, за да включим отново себе си. Да се откъснем, за да се свържем.“ (Из Notes on a Nervous Planet, Matt Haig)

.

УРОК 7: Дневният режим е освобождаващо ограничение

Кои са първите асоциации, които изплуват в съзнанието ви при среща с думи като „режим“ и „дисциплина“? Почти сигурно мислите ви моментално се насочват към някои неособено привлекателни места като затвора или казармата.

Противно на негативните емоции, които предизвиква у нас, дневният режим всъщност може да е едно от малкото явления на този свят, които ни освобождават, като ни ограничават.

Когато познаваме особеностите на функциониране на ума и тялото си, наясно сме с приоритетите си, умеем да управляваме вниманието си и консумираме питателна информация, ние можем да си изградим дневен режим, който да ни позволява да живеем пълноценно, вместо да прахосваме енергията и времето си, без да си даваме сметка, че така се изхабяваме и подкопаваме собствените си усилия и мечти.

„Рутината действа противно на логиката. Вместо да е скучно и повтарящо се, извършването на едни и същи задачи по едно и също време на едно и също място освобождава пространство за творчество. Съвместимостта на енергията на мястото и паметта на времето ни помагат да присъстваме в настоящия момент, потапяйки се в определени задачи, вместо да се разсейваме и разочароваме. Изградете си дневен режим и се обучавайте, както правят монасите, за да можете да се фокусирате и да постигнете задълбоченост.“ (Из Think Like a Monk, Jay Shetty)

.

УРОК 8: Доброто е заразно

Един възрастен вожд от северноамериканското племе чероки решил да предаде част от мъдростта си на внука си.

Във вътрешния свят на всеки човек протича свирепа битка между два вълка, обяснил му той. Единият вълк е зъл, алчен, завистлив, мързелив, аро­гантен и самовлюбен, а другият – добър, щедър, благороден, трудолюбив, уравновесен и скромен. Заинтригувано, момче­то попитало кой от двата вълка ще спечели битката. Отгово­рът на вожда: „Този, чедо, който избереш да храниш!“.

Добрината е избор. Въпрос на инициативност и на въображение. Кислород за колективното ни битие. Заразителен израз на нашата човечност. И най-мощното средство за сплотяване на общности.

Именно това мое убеждение ме подтиква да търся и да разказвам историите на вдъхновяващи хора и да разпространявам новини за инициативи, кампании, програми и каузи, които изваждат заложеното в нас добро на повърхността. Същото това убеждение ме подтикна през лятото да стартирам имейл бюлетина „Седмична доза вдъхновение“.

„Никой акт на доброта не е малък. Всяка проява на съчувствие е като поливане на семка от секвоя. Никога не знаеш каква височина ще достигне.“ (Из „География на мъдростта“, Ерик Уайнър)

.

УРОК 9: Първата крачка предопределя 99,9% от крайния резултат

Книгата, която искаме да напишем, няма да се напише сама. Филмът, който искаме да създадем, няма да се създаде сам. Чуждият език, който искаме да научим, няма сам да се настани в главите ни. Ястието, с което искаме да изненадаме любим човек, няма да се сготви само. Неправителствената организация, която искаме да основем, няма да се основе сама.

Изпълнението на всяка цел зависи на 99,9% от първата крачка.

Месеци наред идеята да напиша книга, в която пред­ставям историите на вдъхновяващи мои сънародници, беше просто идея. Тя започна да придобива реални измерения едва когато я предложих на едно от водещите издателства в Бъл­гария. Въпреки че впоследствие това издателство отказа да ме подкрепи, изпращането на имейла, в който описвах идеята си на зам. главния редактор, постави началото на 18-месеч­но пътешествие, което завърши с публикуването на „Хората, които променят България“ с логото на изд. AMG Publishing през есента на 2019 г.

„Най-голямата разлика между този, който живее мечтите си, и онзи, който се е устремил към тях, е решението незабавно да превърнеш тази първа ис­кра на мотивация в действие. Направете първата малка крачка и оттам насетне преследвайте отпе­чатъците, които желаете да оставите след себе си.“ (Из „Обещанието на един молив“, Адам Браун)

.

УРОК 10: Мащабните начинания са съвкупност от последователни малки действия

Колкото по-амбициозни цели си поставяме, толкова по-ве­роятно е първоначално те да ни се струват непостижими или обезсърчаващо трудни за постигане. За да победим страха си от предизвикателства и потен­циалните опасности, които те крият, е нужно да помним, че всяко мащабно начинание е съвкупност от последователни малки действия. Което обяснява и защо „невъзможното“ често се оказва възможно.

Когато се захванах с „Хората, които променят Бълга­рия“ и особено след като подписах договор, аз изпитвах известен страх. Чудех се дали ще съумея да оправдая очак­ванията на издателството, на героите на историите в сбор­ника и на потенциалните читатели, както и дали ще смогна да завърша книгата в срок.

Вместо да се фокусирам върху тежестта, която придружава думата „книга“, аз раздробих задачата „написване на книга“ на серия от по-малки зада­чи, чието изпълнение лека-полека ме доближаваше до из­пълнението на голямата (и многократно по-страшна) задача. Имейл по имейл, телефонно обаждане по телефонно обаж­дане, интервю по интервю, бележка по бележка, статия по статия книгата придобиваше все по-конкретни очертания.

И от близо година е по книжарниците!

„Ясно, трябва да извършиш нещо много трудно. Не се фиксирай върху грандиозната задача. Вмес­то това я разбий на малки части. И свърши онова, което е актуално в момента. И го направи добре. След това се придвижи към следващото. След­вай „Процеса“, не мисли за крайната награда […] „Процес[ът]“ е завършване. Да завършиш мача. Да завършиш тренировката. Да завършиш ата­ката към противниковата врата. Да завършиш офанзивата. Да завършиш комплекса упражнения във фитнес залата. Да изпълниш съвестно, докрай, най-малката задача, пред която си изправен, и да свършиш работата си добре.“ (Из „Дарът на трудностите“, Райън Холидей)

.

УРОК 11: Ученето в движение е едновременно необходимост и дар

Колкото и дълго да живеем, през каквито и програми и курсове да минаваме, каквито и усилия да полагаме, за да се усъвършенстваме като хора и професионалисти в дадена област, пак ще имаме да учим толкова много, че и 1000 живота няма да ни стигнат.

Има един изход от тази ситуация: пускаме се в дълбокото и търсим начини да се задържим на повъхността – с други думи, учим в движение, всеки ден, водени от любопитството и вродената ни способност да се учудваме и да се усъвършенстваме. Независимо от възрастта.

Когато се потопих в работата по „Хората, които проме­нят България“, знаех какво се очаква от мен по отношение на написването на отделните истории. За около три години бях написал около 200 материала за TrueStory.bg. Същевременно имах само бегли познания за дългия и сложен процес по съз­даването на една книга – от представянето на идеята на изда­тели до появата на творбата в книжарниците. Нещо повече, въпреки че бях натрупал опит в писането, редактирането и вземането на интервюта, трябваше да се приспособя към ха­рактера, начина на мислене, ценностите, предпочитанията и натовареността и на хората, които интервюирах, и на екипа на издателството, и на представителите на медиите, които про­мотираха сборника.

Силното ми усещане за смисъл изигра ключова роля и в този аспект, защото ми помогна да разбера, че каквото и да се случи, мога само да спечеля под формата на придобити знания и опит.

„Всички се ужасяваме от мисълта, че може да ни нарекат аматьори, но всъщност в наши дни имен­но аматьорът – ентусиастът, който си върши ра­ботата с любов […], независимо от това дали ще му донесе слава, пари или израстване в кариерата, често има предимство пред професионалиста. Тъй като имат твърде малко за губене, аматьорите са склонни да опитват всичко и да споделят резулта­тите. Те предприемат рискове, експериментират и следват хрумванията си. Понякога, докато вършат нещата непрофесионално, правят нови открития […] Аматьорите не се страхуват да грешат или да се излагат публично. Те са влюбени в работата си, затова не се колебаят да правят неща, които другите смятат за наивни или за пълни глупости […] Аматьорите знаят, че е по-добре да доприна­сяш с нещо, отколкото да не допринасяш с нищо.“ (Из „Покажи своето творчество“, Остин Клиън)

.

УРОК 12: Късметът е плод на инициативност и постоянство

Много от проектите, по които съм имал възможността да работя до този момент, са плод на инициативност от моя страна – потърсил съм информация, помогнал съм на някого по един или друг начин, доказал съм, че на мен може да се разчита, споделил съм идеята си с подходящите хора или чисто и просто съм дал възможност на други хора да разберат, че там някъде има момче на име Даниел Пенев, което прави това-онова. На този подход дължа голяма част от образованието си, стипендиите, които съм печелил, и участието ми в различни програми и обучения – в България и извън България.

Няма да е пресилено, ако кажа, че през последните 10 години се научих да си произвеждам късмет.

Отдавна следя международния книжен пазар и редовно чета книги на английски. Когато някоя от тях се окаже бижу и знам, че ще е интересна за някое от родните издателства, с които поддържам връзка, споделям с тях, за да я проучат. Действам по същия начин дори когато още не съм прочел съответната книга, но предполагам, че е добра – например, защото съм чел друга книга от същия автор. През септември с мен се свърза зам. главният редактор на едно от водещите български издателства, на когото съм препоръчвал книги. Той ме информира, че са купили правата на една от тях, и ме покани да я преведа.

Преди да се захвана с този превод, имам да преведа две книги за друго издателство, в чието полезрение влязох по-рано тази година, след като пак аз направих първата стъпка.

По същия „късметлийски“ начин се роди сборникът с коментарни текстове „От нас зависи“. Повечето статии в книгата са писани за сайта на сп. „Клуб Z“, с който започнах да си сътруднича в края на декември 2018 г. по покана на журналист от екипа, който ме познава и е преценил, че ще свърша добра работа. Когато текстовете набъбнаха като брой, споделих идеята си за сборник с мои коментарни текстове с AMG Publishing и пет месеца по-късно той вече беше на пазара.

Принципът „създавай си късмет“ ме отведе и във „Вечерното шоу на Слави Трифонов“ през ноември 2019 г. От екипа на шоуто нямаха представа, че искат да им гостувам, за да представя „Хората, които променят България“ – до момента, в който с един тактично написан имейл не им оставих друг избор, освен да пожелаят да ме поканят.

Друг тактично написан имейл ми отвори вратата към стаж в Европейския парламент, без да трябва да кандидатствам по стандартната процедура. А имейлът, който изпратих на Карл Оноре, автора на прекрасната (и все по-актуална) книга In Praise of Slow, постави началото на комуникация, която доведе до работата ми по превода на книгата на български и която скоро ще доведе до излизането ѝ у нас.

„Мисля си, че всеки е късметлия по няколко начина за известно време в живота си и това, което правите с късмета, докато го имате, определя дали успявате, или не успявате, или дори опитвате“. (Из How I Built This, Guy Raz)

.

УРОК 13: Пътуването е по-важно от дестинацията

Дори да имаме най-вълнуващата и най-смислената работа, на която можем да се надяваме в XXI век, лошите дни са неизбежни. Ще изникнат трудности от различно естество. Ще се чудим как да подходим към решаването на проблем, с какъвто се сблъскваме за първи път. Някой ще ни обиди или разочарова. Навън ще завали дъжд, когато жадуваме за слънце (или обратното). Или просто няма да сме в настроение за работа, защото сме изморени, стресирани или объркани – или всички тези неща накуп.

Решението: фокусиране върху пътуването, а не дестинацията. Върху процеса, а не крайния резултат.

Върху процеса упражняваме известен контрол, докато резултатът много пъти зависи от фактори далеч отвъд нашия контрол. От нас зависи да разберам кои неща зависят от нас и да се фокусираме върху тях.

Иронията е, че когато се посветим на процеса, ние увеличаваме шансовете си да постигнем желания резултат. Но и да не го постигнем, няма да ни боли толкова много, колкото ако сме обсебени от резултата.

„Всички ние трябва да търсим стойността в процеса на съзидание повече, отколкото в който и да било краен продукт […] Създаването на нещо е важно. То е достойна награда по пътя. Насладете му се. Но знайте, че то е само началото […] Първата искра никога не е най-ярката искра във вас […] Всеки ден е ден за съзидание. Точка. Хората, които творят постоянно, гледат на живота именно по този начин.“ (Из The Spark and the Grind, Erik Wahl)

.

УРОК 14: Промяната на живота на един човек е промяна на света

Една от последиците от възхода на социалните мрежи е оценяването на свършената от един човек работа единствено според броя на хората, които го следват във Facebook или Instagram, гледат видеоклиповете му в YouTube или слушат подкаста му в Spotify. При тази диктатура на числата, която поражда заслепяващ стремеж към количство за сметка на качеството, ние лесно можем да предпочетем да останем пасивни, опасявайки се, че каквото и да направим, ефектът ще е незначителен.

Един от уроците, които научих това лято, е, че положителната промяна на живота на един човек е положителна промяна за целия свят.

През юли получих имейли от две наши сънароднички. Те бяха отделили време да прочетат „От нас зависи“ и след това бяха положили усилия, за да ми разкажат как книгата им е дала мотивация да продължават напред въпреки несигурността и неизбежните препятствия по пътя.

Тези два имейла бяха напълно достатъчни, за да изпитам онова чувство на смирение и удовлетворение, което съпътства осъзнаването, че си внесъл лъч светлина в живота на друго човешко същество. С решението си да ми пишат пък тези две дами внесоха светлина в моя живот.

„Понякога чувстваме натиска и самоналоженото очакване, че когато правим нещо, то трябва да бъде голямо и перфектно. Това може да ни накара да се чувстваме безполезни и да доведе дотам, че да не правим нищо, защото толкова много се страхуваме, че не правим достатъчно. Така се отказваме, преди да сме започнали. […] Аз съм тук, за да кажа на всички ни да се отървем от [този начин на мислене]. Малки действия могат да стигнат далеч и затова не е окей да смятате, че не можете да направите достатъчно. Можете и аз ви умолявам поне да опитате.“ (Из I’m Judging You, Luvvie Ajayi)

.

УРОК 15: Напредъкът е по-здравословен стремеж от перфекционизма

Във време, в което всеки ден отвсякъде ни заливат образи на изваяни мъжки и женски тела, истории за хора, които привидно олицетворяват съвършенството, и препоръки за оптимизиране на всеки сегмент от живота ни, много от нас неусетно навлизат в опасната територия на перфекционизма, сравненията с „по-добрите“ от нас и приспособяването към стандарти, налагани ни от медиите и социалните мрежи.

Дори да се скъсаме от работа, усилията ни да бъдем перфектни са обречени на неуспех, защото „човек“ и „перфектност“ са несъвместими понятия. А и както отбелязва Мат Хейг, еволюцията е резултат от грешки.

Напредъкът е по-здравословен стремеж от перфекционизма.

Аз вярвам, че трябва да изискваме повече от себе си, отколкото другите изискват от нас, без да изпадаме в крайности. Но също така вярвам, че трябва да показваме разбиране към себе си и да си напомняме, че всяка крачка в правилната посока, колкото и незначителна да ни се струва, е за предпочитане пред стоенете на едно място или връщането назад. А с всяка следваща крачка придобиваме по-голяма увереност, смелост и усещане за смисъл, които ни помагат да изпълняваме целите си.

„Сравнявайте се с човека, който сте били вчера, а не с някой друг днес.“ (Из „12 правила за живота“, Джордан Б. Питърсън)

.

УРОК 16: Може да е за добро, може да е за лошо. Времето ще покаже.

Конят на един фермер избягал. „Какво нещастие“, казал брат му. Фермерът свил рамене: „Кой знае – може да е за добро, може да е за лошо“. Седмица по-късно избягалият кон се върнал заедно с красива дива кобила. „Това е страхотно“, казал брат му, възхищавайки се на новия кон не без чувство на завист. Фермерът отново бил безразличен: „Кой знае – може да е за добро, може да е за лошо“, рекъл той. След няколко дни синът на фермера опитал да обязди кобилата, но тя заподскачала и момчето паднало и счупило единия си крак. „Какво нещастие“, казал братът на фермера с нотка на задоволство. „Кой знае – може да е за добро, може да е за лошо“, отговорил отново фермерът. На следващия ден всички млади мъже в селото били призовани да се явят за военна служба, но заради счупения си крак момчето било освободено от това задължение. Братът на фермера отбелязал, че това със сигурност е най-добрата новина за всички: „Кой знае – може да е за добро, може да е за лошо“, отново казал фермерът.

Тази таоистка притча ни приканва да приемаме всичко, което ни се случва, без да бързаме да го определяме за добро или лошо. Това е ценен урок, тъй като за да можем да преценим ефекта от едно или друго наше преживяване или събитие, е нужно да мине време.

Да приемем едно нещо, не означава да го харесваме, а да се научим да живеем с него.

„Това, че разумът ви казва, че нещо е ужасно или лошо, или непланирано, или отрицателно по някакъв друг начин, не означава, че трябва да се съгласите. Това, че другите хора казват, че нещо е безнадеждно или безумно, или провалено, не означава, че наистина е такова. Ние решаваме в коя история ще повярваме. И дали изобщо ще има някаква история.“ (Из „Дарът на трудностите“, Райън Холидей)

.

УРОК 17: Прекомерното усещане за вина ни съсипва

Дали заради характера ми, дали заради ценностите ми, дали заради болката от травмиращи преживявания, аз съм склонен да поставям под лупа всяка своя дума или постъпка, търсейки повод да се самобичувам и да се чувствам виновен.

Виновен за това, че понякога не съм в кондиция. За това, че съм повишил тон на близък. За това, че без да искам съм засегнал някого (а да засегнеш някого не е хич трудно, когато все повече хора се засягат от все повече неща). За това, че ям месо, когато е модерно да си вегетарианец, веган или друг тип почитател на растителната храна. За това, че съм си позволил да остана по-дълго под душа, когато милиони хора в по-бедните райони на света продължават да нямат достъп до питейна вода. За това, че понякога си купувам минерална вода в пластмасови бутилки или храна за вкъщи в пластмасова кутия, независимо че през по-голямата част от времето ограничавам употребата на изделия за еднократна употреба.

Да изпитваме вина, е човешко. Първо, никой от нас не е съвършен и греши, а не сме роботи без съвест, на които не им пука за нищо. И второ, вината ни провокира да се вгледаме критично в действията (или бездействието) си и така увеличава шансовете ни да намерим своето по-добро, макар и далеч от съвършено, Аз.

Прекомерното усещане за вина обаче не ни носи полза, а ни съсипва – бавно, но сигурно.

Затова е препоръчително да се научим да държим това чувство в умерени граници, да не му позволяваме да трови живота на нас и хората около нас и да поощряваме себе си и другите, когато предприемаме стъпки в правилната посока, вместо да се самобучиваме, че не правим достатъчно.

„Когато правите нещо, е редно да сте наясно с последствията от действията си и ако те ще причинят страдание и ще навредят на други същества, тогава трябва да дадете най-доброто от себе си, за да ограничите тези последствия. Това е един балансиран подход към храната, секса и всичко останало в живота.

[Някои хора] обаче вярват, че могат да постигнат стопроцентова чистота, ако съблюдават определени правила, а това е почти невъзможно. Това убеждение прераства във фикс-идея и те забравят всичко останало. Те искат да бъдат чисти в определен смисъл и в резултат на това могат да причинят огромно страдание на други хора по различни начини, защото са обсебени от [желанието да спазват дадено] правило. За да избегнете тези крайности, трябва да поддържате баланс и да си давате сметка, че вашите възможности и възможностите на другите хора са ограничени. Ако те предприемат стъпка в правилната посока, тогава ги поздравете, а не ги обвинявайте за това, че все още не са перфектни.“ (Ювал Ноа Харари в интервю за подкаста Nas Talks)

.

УРОК 18: Всяка болка е достойна за уважение

Човешкият мозък се адаптира спрямо стимулите на средата. С подобряването на стандарта ни на живот се променят и очакванията, предпочитанията, стремежите, мъките и неволите ни, но по-добрият стандарт не ни имунизира срещу страданието, нито го прави по-малко значимо от страданието на хората с по-нисък стандарт.

Макар че е необходимо да благодарим за това, което имаме, не би трябвало да се обвиняваме в дребнавост или алчност, когато се борим с т. нар. проблеми на първия свят.

Защото за всяка болка си има причина.

„Не съществува йерархия на страданието. Няма нищо, което да прави болката ми по-лоша или по-добра от твоята. Няма диаграма, на която да можем да съпоставим относителната важност на мъката на един човек с тази на друг. Хора ми казват: „Нещата в живота ми са доста сложни в момента, но нямам право да се оплаквам – все пак не е Аушвиц“. Този тип сравнения могат да ни подведат да омаловажим собственото си страдание. За да оцелеем и да „процъфтим“, трябва да приемем изцяло миналото и настоящето си.

Ако омаловажаваме болката си или се наказваме за това, че се чувстваме изгубени, изолирани или уплашени от предизвикателствата в живота ни, независимо колко незначителни могат да се струват тези предизвикателства на някого другиго, тогава продължаваме да избираме да сме жертви. Не виждаме възможностите за избор, които имаме, и вместо това се осъждаме сами. Не искам да чуеш историята ми и да си кажеш: „Моето страдание е по-незначително“. Искам да чуеш историята ми и да си кажеш: „Ако тя може да го направи, значи и аз мога!“.“ (Из The Choice, Edith Eva Eger)

.

УРОК 19: Движението е най-мощният антидепресант

Най-вероятно сте попадали на популярната теза, че ние, хората, сме социални животни. Тя акцентира върху вродената ни потребност от общуване и чувство на принадлежност. Някак си обаче неглижираме втория елемент в това словосъчетание, забравяйки, че преди всичко сме животни. И като всяко друго животно имаме нужда от движение.

Технологичният напредък и вечното бързане до голяма степен запратиха движението на дъното на списъка с приоритетите ни. Последиците са общоизвестни: сърдечно-съдови заболявания, повишен стрес, тревожност, безсъние, хронична умора, раздразнителност, проблеми с теглото и пр.

Като човек, който от дълги години се бори с ниско самочувствие и тревожно-депресивни състояния (а има опит и с хранително разстройство), смело мога да заявя, че движението е най-мощният и най-достъпният антидепресант. И че на него дължа живота си – буквално!

Разходки, бягане, гимнастика, колоездене, плуване, футбол, баскетбол, фитнес, кросфит, пилатес, упражнения вкъщи, танци – изборът на физическа активност ще варира според предпочитанията и ресурсите ни, но каквото и да изберем, само можем да спечелим.

За мен най-ефективната терапия е бягането, а когато бягам в гората в компанията на лек дъжд, това вече е истинско блаженство и противоотрова срещу всяка мрачна мисъл.

„Няма нищо друго, което можете да направите, [за да облекчите депресията си], което да променя по-радикално химичната структура на мозъка ви незабавно и в дългосрочен план от [физическите упражнения]. С времето, когато мозъкът ви се научи как да се възползва от физическите упражнения, вие ще започнете да изпитвате чувството на щастие, което те провокират […] и което трансформира погледа ви върху живота в деня, в който тренирате. [А след няколкомесечни тренировки] в структурата на мозъка настъпват промени, които могат да бъдат сравнени единствено с промените, настъпващи при прилагане на най-новите неврологични терапии за лечение на депресия.“ (Кели Макгонигъл в интервю за подкаста The School of Greatness)

.

УРОК 20: Природата ни пречиства и преобразява

От малък обичам да прекарвам време сред природата.

Нищо чудно, че съм толкова щастлив от факта, че покрай пандемията от коронавирус се върнах в родния ми Кюстендил, където живея на 15 минути от лесопарк Хисарлъка (в който обожавам да бягам). Нищо чудно, че обичам да правя преходи в планината – в Осогово, в Рила, в Пирин. Нищо чудно, че сред любимите ми кътчета в много от градовете, в които съм живял или посещавал, са паркове – парк Бачиново в Благоевград, Южният парк в София, Морската градина във Варна, остров Маргарет в Будапеща.

Всяка минута, прекарана сред природата, ми действа терапевтично, давайки ми възможност да забавя темпото, да се отпусна, да поразмишлявам, да помечтая, да погъделичкам сетивата си, да се върна обратно към истинското и стойностното, да се свържа със себе си.

Отдавна съм оценил животоутвърждаващите сили на природата и затова не се изненадвам, че все повече хора се стичат към парковете в големите градове, особено в почивните дни, и че компании, включително в България, инвестират в изграждането на офис пространства с природна атмосфера.

„Стой близо до сърцето на природата и понякога изкачвай някоя планина или прекарай почивните дни сред гората. Така ще пречистиш духа си“. (Джон Мюър, цитатът е взет от книгата „Шинрин-йоку“ на Франсеск Миралес и Ектор Гарсия)

.

УРОК 21: Книгите са наши приятели, терапевти и учители

В най-потискащите, плашещи и объркващи етапи от живота ми, наред със спорта и природата, на помощ винаги са ми се притичвали книгите.

Книгите са наши приятели, терапевти и учители.

Книгите са прелюбопитни творения на човешката изобретателност: уж просто седим и попиваме думи на хартиен, електронен или аудио носител, а в действителност правим много повече – опознаваме себе си и света, размишляваме, подхранваме въображението си, чувстваме, съчувстваме, мечтаем, пътуваме във времето и пространството, намираме съмишленици. И понеже обожавам всички тези дейности, опитвам да отделям достатъчно време за четене на книги – независимо от деня или сезона.

Освен книгите, от които съм включил цитати в тази статия, сред моите книжни приятели, терапевти и учители са още заглавия като „Човекът в търсене на смисъл“ (Виктор Франкъл), „Да прецакаш Дявола“ (Наполен Хил), „Твоето его е врагът“ и „Изкуството да бъдеш спокоен“ (Райън Холидей), „Изгубени връзки“ (Йохан Хари) „Цивилизация на зрелището“ (Марио Варгас Льоса), „Задочни репортажи за България“ (Георги Марков), „България за начинаещи“ (Веселина Седларска), „Sapiens“, „Homo Deus“ и „21 урока за 21-ви век“ (Ювал Ноа Харари), „Фактологичност“ (Ханс Рослинг), „По моя начин“ (Димитър Бербатов), „Кради като артист“ и „Продължавай напред“ (Остин Клиън), „За какво говоря, когато говоря за бягането“ (Харуки Мураками), „Родени да тичат“ (Кристофър МакДугъл), „Как да мислим и постъпваме като котка“ (Стефан Гарние), „Фермата на животните“ и „1984“ (Джордж Оруел), „Прекрасният нов свят“ (Олдъс Хъксли), „Един ден на Иван Денисович“ (Александър Солженицин), „На Западния фронт нищо ново“ (Ерих Мария Ремарк), „Аз още броя дните“ (Георги Бърдаров), „Възвишение“ (Милен Русков), „Роман за името“ (Людмила Миндова), „Кротките“ (Ангел Игов), How Will You Measure Your Life? (Clayton M. Christensen), In Praise of Slow (Carl Honore) и др.

„Има нещо общо между голямата книга и голямата любов. Човек непрестанно се стреми към тях и колкото пъти да се повтарят едни и същи мигове, те винаги изглеждат различни. Може би тъкмо това е голямото в тях – желанието човек да премине през тях отново и отново. Защото всяко ново преминаване носи нови открития, може би не толкова по отношение на книгата или любовта, колкото по отношение на себе си. Някой беше казал, че голямото произведение на изкуството е живо същество със свое постоянно вътрешно развитие. Мисля, че това трябва да е доста вярно, защото при всяко доближаване нам се струва, че нещо се е променило, за да ни разкрие нова непозната страна, за да ни дари с ново чувство за проникновение и усет за нова мъдрост.“ (Из „Ехо от есетата на Джордж Оруел“, Георги Марков)

.

УРОК 22: Прецизната комуникация е път към разбирателство и благополучие

Прецизната и открита комуникация изисква кураж, но тя е за предпочитане пред увъртанията, догадките и двусмислените или недовършени изречения. Назовавайки нещата с истинските им имена навреме, ние улесняваме себе си и хората, с които общуваме, предпазваме се от разочарования в бъдещето и полагаме основите на взаимно уважение и разбирателство.

Припомних си колко полезен е този урок през март, непосредствоно преди обявяването на извънредното положение в България във връзка с пандемията от COVID-19.

Няколко дни по-рано бях започнал работа към маркетинг отдела на адвокатска кантора. Тези няколко дни бяха напълно достатъчни, за да осъзная, че съм направил грешка и че тази позиция не е за мен. Колегите се отнасяха добре към мен, условията на работа бяха на ниво, заплатата – също, но не се чувствах в свои води и щом се запознах със задачите, които се очакваше да изпълнявам, реших, че трябва да напусна час по-скоро. Вместо да тая болката в себе си и да тровя атмосферата в екипа, което рано или късно се случва, когато човек ходи на работа без желание, аз споделих терзанията си с мениджърката на маркетинг отдела в разговор на четири очи, извиних се за това, че съм подвел нея и колегите ѝ, тя разбра мотивите ми и няколко дни по-късно се разделихме с най-добри чувства.

„Когато светът около нас се разпада и настъпва хаос, чрез речта си ние можем да придадем структура на този хаос и отново да установим ред. Когато говорим внимателно и точно, ние можем да подредим нещата, да ги сложим по местата им, да си поставим нова цел и да се отправим към нея – можем да го направим и заедно, ако успеем да се договорим, ако постигнем консенсус […]

Подбирайте точните думи. Свързвайте тези думи в точните изречения, а изреченията в точните параграфи […] Когато назовавате нещата с нужното внимание и точно подбрани думи, вие ги представяте като благоприятни „послушни“ явления и обекти, отделяйки ги от тяхната невидима, почти универсална взаимносвързаност. Така вие ги опростявате. От прекалено сложни те стават конкретни и използваеми. Тогава ще бъде възможно да извличате полза и да живеете с тях, без да агонизирате от тяхната сложност и от свързаните с това несиурност и тревожност.“ (Из „12 правила за живота“, Джордан Б. Питърсън)

.

УРОК 23: Самочувствието ни дърпа напред, а самозабравянето ни връща назад

Самочувствието е вяра в собствените ни знания, способности и ценности и следователно е от жизнено значение за всяко човешко същество. Обратно на него, самозабряването, което е самочувствие, отлетяло в облаците и превърнало се във високомерие и арогантност, не е от жизнено значение.

Да имаме самочувствие, е да ценим себе си, без да съдим другите. Обратно, да подхождаме високомерно и арогантно, е да се самоизтъкваме с цел да покажем, че сме нещо повече от другите.

Самочувствието ни дърпа напред, а самозабравянето ни връща назад.

„Най-мощното, достойно за уважение и очарователно качество на всяко човешко същество се вижда, когато човек е постигнал велики неща и въпреки това продължава да бъде смирен и да съзнава собствената си незначителност.“ (Из Think Like a Monk, Jay Shetty)

.

УРОК 24: Успехът е в споделянето и служенето на другите

Безспорен факт е, че всеки се нуждае от пари, за да се изхранва, да плаща сметките си и да прави нещата, които обича. Материалната сигурност е предпоставка за пълноценен живот, но сами по себе си материалните богатства ни носят удовлетворение само до един момент. Веднъж покрили базовите си потребности, ние можем да увеличаваме състоянието си до небесата и въпреки това да не изпитваме по-голямо удоволствие от живота си.

Както пише Джей Шети, успехът и щастието могат да се подхранват и да съжителстват, но те не са взаимносвързани и едното не гарантира другото. И ако материалният успех не може да ни донесе удовлетворението, което търсим, то споделянето и служенето на други хора може: „Служенето е най-прекият път към живот, изпълнен със смисъл“, обобщава Шети.

Сходно е разбирането за успех и на Васил Терзиев – съосновател на Telerik, Telerik Academy и Campus X, когото имах честта да интервюирам във връзка с „Хората, които променят България“:

„Най-доброто мерило за това дали си успял, или не, не е твоят личен успех, а колко си помогнал на други да те задминат – като пример, с помощ през годините и с морала, който си им показал.“ (Из „Хората, които променят България“)

.

УРОК 25: Благодарността смирява и одухотворява

Установилата се през последните няколко десетилетия тирания на индивидуализма не само доведе до негативни явления като самота, отчуждаване от близки, приятели, съседи, колеги и съученици, ниско ниво на доверие между хората и нечестна игра с цел лично замогване, но и затвърди мита за т. нар. self-made millionaires/billionaires – хората на върха на социалната пирамида, които уж дължат всичките си успехи единствено и само на себе си.

Този прочит на постигането на индивидуално благополучие щеше да е забавен, ако не беше тъжен и нелеп.

Никой не може да постигне нещо голямо сам. Най-малкото някой се е грижил за нас, когато сме били деца; получаваме съвети (или заеми, или квартира) от роднини, приятели или колеги; използваме инфраструктура, изградена с обществени средства; учим или работим с хора, учили в държавни училища и университети, черпим от опита на представителите на различни сфери, култури и епохи, като четем книги, гледаме филми и слушаме подкасти; консумираме храна, произведена от други хора; и т.н., и т.н.

Склонен съм да мисля, че чувството на благодарност на имунизира срещу споменатото по-рано самозабряване.

Благодарност към хората, които ни подкрепят. Благодарност за всички възможности, незабравими преживявания и прояви на щедрост и милосърдие към нас. Но и благодарност за всички изпитания, неволи и трудни решения – най-малкото защото „никога не знаете от какъв по-лош късмет ви е спасил лошият ви късмет“ (по Кормак Маккарти).

В последно време подхранвам чувството си на благодарност по два начина.

От една страна, стремя се да благодаря на хората около мен за привидно малки жестове, защото знам, че в тях е вложена чиста проба обич или щедрост – например на баба ми за вкусните чушки с ориз, гювеч или баница с лук и сирене, с които тя редовно глези семейството ни, или на приятел, който е отделил от времето си, за да ми направи някаква услуга. От друга страна, отскоро си водя дневник на благодарността. Ако не друго, той поне е още един повод да се замислям за всички хора и неща, отговорни за благополучието ми.

„Когато изпитваме чувство на благодарност, ние се чувстваме по-добре, постъпваме по-добре и реагираме на житейските възходи и падения по-добре.“ (Из „Твоята най-силна година“, Майкъл Хаят)

.

УРОК 26: Общността от съмишленици прави живота по-приятен

Вземете усещането за смисъл, което ви носи дадено зани­мание, смесете го с готовност да придобивате нови знания и умения, към сместа добавете общност от съмишленици и вече имате рецептата за постигане на желаните от вас резул­тати и намиране на удовлетворение.

Когато работите с хора, които споделят вашите ценнос­ти и с които се разбирате с едно кимване, дори най-големите препятствия по пътя ще ви се сторят като детска игра.

Аз имах щастието да попадна на прекрасни издатели, да интервюирам прекрасни хора и да си сътруднича с прекрасни журналисти. Всички те ме подкрепяха безрезервно от старта до финала и затова ги смятам за съавтори на „Хората, които променят Бъл­гария“.

Същото усещане за принадлежност към група, споделяща общи ценности, е с основен принос и за най-приятните ми мигове в университета, в обученията, в които съм участвал, и по проектите, по които работя. В такава среда конфликтите (които са неизбежни във всяка ситуация, в която на едно място се съберат поне двама души) стават по-управляеми и нанасят по-малко щети.

„Способността ни да постигнем успех и величие е въплътена в хората, с които се обграждаме. Ако се стремите към величие, уверете се, че сте заобико­лени от величие.“ (Из The School of Greatness, Lewis Howes)

.

УРОК 27: Щастието не идва, а придружава

Чували ли сте за закона за обърнатото усилие?

Аз научих за него от книгата „Мъдростта на несигурността“ на Алън Уотс. Според този закон има неща, които колкото повече опитваме да направим или постигнем, толкова по-малко вероятно е да ги направим или постигнем.

Уотс дава за пример стремежа ни към сигурност: колкото повече се стремим към сигурност, всъщност толкова по-несигурни се чувстваме. Ето и друг пример: когато се опитаме да се задържим на повърхността на водата, потъваме, а ако опитаме да се потопим – оставаме на повърхността.

Щастието, за което всички жадуваме почти през цялото време, докато бродим по тази земя, следва същия закон за обърнатото усилие. Поставим ли си за цел да бъдем щастливи, шансът да бъдем щастливи намалява, защото щастието е сред онези комплексни емоции, които ни навестяват, когато сме в мир със себе си и изпълваме дните си по смислен за нас начин.

„Колко пъти сте си казвали, че ако постигнете еди-какво, най-после ще бъдете щастливи. И го постигате. Но не ставате щастливи. Може би следващото постижение ще е лечебно? Но и то не променя нещата. И така живеем пунктирано от постижение на постижение, от преследване на съвършенството в едно до преследване на съвършенството в друго. А преследваното щастие не идва. Защото неговата природа не е да идва, а да придружава. Да ни придружава в процеса на живеенето и работата. То не е спирка, пътуване е.“ (Из „Депресията ме обича“, Веселина Седларска)

.

Ако искате да споделите уроци, които вие сте научили, или да ми разкажете как вашият опит се съотнася към представените от мен уроци, можете да го направите в коментар под статията или в имейл до мен на адрес dani@danipenev.net.

Leave a comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *