Ако е истина, че денят се познава от сутринта, тогава силно се надявам и годината да се познава от нейното начало.
Най-малкото по отношение на книгите, с които ми предстои да се срещна през идните 12 месеца.
Защото от гледна точка на читателя в мен 2024 година стартира по прекрасен начин, след като 2023-а приключи по също толкова прекрасен начин, а виновникът е един и същ – книгата „За неизбежната случайност“ от поета, есеист, сценарист и творчески директор в рекламна агенция Иван Ланджев.
.
Книгата накратко
„За неизбежната случайност“ събира на едно място есета, фрагменти и истории, в които Иван Ланджев демонстрира как се пише по значими, многопластови и чувствителни теми разбираемо и елегантно. Толкова разбираемо и елегантно, че читателят почти неизбежно и никак неслучайно развива зависимост от писането на автора и иска още и още!
Защото вроденият талант, изваян с много четене, мислене и писане през годините, има способността да очарова и омагьосва!
Толкова е приятно чувството да срещнеш ерудиран и образован човек с богат език и дарба да го използва по предназначение. За да придава смисъл на заобикалящата действителност. Да информира. Да провокира към размисъл. Да пита и да търси отговори по пътя към истината. Да вдъхва надежда и кураж. Да пази и да обогатява словото и чрез него да гради мостове между ума и сърцето на четящия.
Още по-приятно е, когато думите на автора почти огледално отразяват собствените ти мисли, възгледи и ценности – без значение по какъв въпрос разсъждава той.
А в „За неизбежната случайност“ Ланджев е събрал своите размисли и страсти както по вечните и универсални въпроси за любовта, истината, надеждата и доверието, така и по актуални на местно или международно ниво теми като все още преминаващия преход у нас, белязан от корупция, политически безобразия и остра поляризация; последствията от комбинацията от лошо възпитание, трескав стремеж към богатство и показност и криво (или липсващо) правосъдие; войната на Путинова Русия срещу Украйна; пропагандата и извратеното в България разбиране за плурализъм; сериозно разхлабеното доверие в науката и авторитетите и паралелно укрепналата склонност на немалко хора да вярват в теории на конспирациите; ковидпандемията и социалната изолация; сблъсъка между творчество и чиновничество, който се върна в полезрението ни покрай разразилия се преди година скандал в Народния театър; ролята на българския език за съхраняването на нашата национална идентичност и култура през вековете; и др.
Всичко това е поръсено с поезия, хумор, въображение, любов към знанието и човека и истории с участието на Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Антон Чехов, Майлс Дейвис, Джон Колтрейн, Мохамед Али и други свободолюбиви личности с мироглед и послания, от които има какво да научим.
В други истории в главната роля са наши сънародници като писателя Георги Господинов и поета Иван Теофилов. А в някои сюжетите и героите са от личния живот на автора.
Както пише Господинов, който е редактор на сборника, на задната корица:
„Има всичко тук – шах и бокс, литература и джаз, поезия и пандемия – изтанцувани и написани с дяволски добър стил, дълбочина и талант.“
Разбира се, в сборника е поместено и есето „Българско селфи“, което, макар и написано в началото на 2022 г., направи фурор едва през ноември 2023 г., когато Захари Бахаров го претвори във въздействащо видео.
Като теми, послания, стил, звучене и начин на боравене с българския език текстовете на Ланджев ми напомнят на есетата и коментарните текстове на любими мои писатели и журналисти като Георги Марков, Георги Господинов, Тони Николов, Теодора Димова, Веселина Седларска, Светослав Иванов и Нева Мичева.
Искрено се радвам, че „За неизбежната случайност“ е сред най-продаваните книги на изд. „Жанет 45“ и сред най-търсените заглавия в (любимия ми) Книжен център „Гринуич“ за 2023 г.
Колкото по-голяма нужда има от нови допечатки на тази книга, толкова по-щастлив ще бъда, защото ще знам, че в България има глад за проза, която провокира ума, изостря любопитството, одухотворява и носи естетическа наслада. А ако сред тези читатели има повече млади хора, още по-хубаво!
Отдолу прилагам мои любими цитати от „За неизбежната случайност“ в опит да ви убедя, че си заслужава да прочетете книгата, ако още не сте го направили.
Ако цитатите ви допаднат, препоръчвам ви да прочетете и интервюто с Иван Ланджев в сайта на българската секция на Deutsche Welle от 24 декември 2023 г. и последното за 2023 г. издание на „Референдум“ по Българската национална телевизия (БНТ), в което Ланджев е един от събеседниците.
Уточнение, което смятам за необходимо: докато четете критичните бележки на Иван Ланджев за Путинова Русия и за тежките последствия за страната (и за света) от липсата на пълноценен демократичен опит и пребогатия деспотичен опит в нейната история, имайте предвид, че това е оценката на човек, който владее руски, превежда от руски, притежава докторска степен по класическа руска литература, цени приноса на руските писатели към световната култура и е посещавал Русия, а не на русофоб, който използва всеки сгоден случай да громи всичко руско. Ако все пак отхвърляте гледната точка на Ланджев, може би ще повярвате поне на руския класик Лев Толстой. През 1904 г. той пише антивоенната статия „Одумайтесь!“ по повод Руско-японската война, която звучи злокобно актуално на фона на руската война в Украйна. Можете да прочетете откъс от нея в превод на самия Ланджев, публикуван със заглавие „Опомнете се!“ в Портал „Култура“ през февруари 2023 г.
.
Храна за размисъл от книгата
.
.
Струва си да си по-обичащият
Струва си да си по-обичащият. Защото всички сълзливи поанти на света до една са верни и само даващият е жив наистина.
Цялата тъга на по-обичащия изобщо не е тъжната част. Бих казал дори, че е привилегия – винаги е по-добре да имаш нещо общо с любовта, отколкото със скуката. Тъжната част идва после, когато спре да ни пука и свикнем някак с празното небе.
.
Време за наблюдателност
Недостигът на пространство обикновено върви с излишък от време – по Бродски, – а най-добрата справка е килията. Човек сам избира дали ще е килия на затворник, или на монах. Но и в двата случая излишъкът от време те прави наблюдателен. Виждаш неща, които иначе няма да видиш.
.
Страхът е лош шеф
В домашния офис на емоциите ни стахът може да е добър колега, но е много лош шеф. Страхът може да консултира, да подшушне клюка за тоя и оня, дори да каже нещо важно, което да е от полза… Но не бива да взема решения. Никога.
.
В капана на безусловното охолство
[З]акалката на оскъдицата е за предпочитане пред другата крайност – делириума на охолството. Защото това, второто, е по-жестоко. Най-опасното нещо е вашите да не са ти казвали „Няма, няма“ като малък. Така свикваш не просто всичко да го има, а да го има безусловно. Пари за джип? Има. За университет в чужбина? Има. За протекции – има. А за наркотици? Е, има. За цялата Менделеева таблица? Да бе, има… Има ли причина да гледаш другите с превъзходство? Има, разбира се – ти си специален. Защо, направил си нещо специално ли? Не, но имаш много специални неща. В смисъл вашите ги имат, значи и ти.
Не са ти притрябвали милион и едно желания, защото всяко ти се изпълнява на момента. Ето, сега имаш желание да се позабавляваш, да вземеш това-онова. Ами да, какво – имаш право да ти е готино. А защо не покараш джипа, да повозиш приятели? Докато си го помислиш, вече си се озовал зад волана. И се носиш по „Черни връх“. Има ли начин да е по-бързо? Има, много ясно! А има ли как да стане още по-готино? Да, защо не пробваш да затвориш очи? Давай. Единственото, което го няма в твоя свят, са светофарите. И другите хора.
А в нашия свят през това време […] Милен Цветков седи в колата си и чака да светне зелено.
.
Историята и човешката природа
Историята на цивилизацията е история на обувката, на техниката, на оръжието – сега носим по-удобни чепици, пътуваме по-бързо и можем да се убиваме с дронове. Но по-различни ли сме отвътре в сравнение с предците си? Нещото в нас друго нещо ли е? По-добро? Не мисля.
.
Талант и посредственост
[Н]ай-големият талант на посредствеността – да опошлява всичко, до което се докосне.
.
Творчество и чиновничество
Има нещо, което чиновникът никога няма да разбере, и то е, че да си началник на талантлив човек, означава през повечето време да го оставяш на мира. Ако е направил нещо тъпо, санкционирай го. Но не започвай персонална битка с него. Няма да спечелиш. Във вашата конфронтация само единият е способен да създава неща и това не си ти. Ти – по дефиниция – би трябвало да си способен да се оправяш с талантливия човек. И да го пазиш, за да може да имаш професия изобщо.
Възхитително е да се наблюдава срастването между чиновника и неговия стол. Когато човекът се слее с креслото си и двете части станат едно цяло, отделянето им е изключително мъчна работа. При творческия човек е обратното – него не го свърта на стола, постоянно шава, става… и постоянно го махат.
.
Авторитети и псевдоавторитети
Повече експерти, по-малко инфлуенсъри. Повече хора с ученици, по-малко с „последователи“.
.
Глупост и пропаганда
Ако някой каже глупост в гората и наоколо няма кой да я чуе, за да я качи във фейса, това глупост ли е? Да, пак ще си е глупост, но няма да е пропаганда. Пропагандата е тъпотия, снабдена с трибуна. Упорита подигравка с истината, която само се засилва от повторенията. Много е интересно да се наблюдава как си проправя път в най-различни теми и без значение какво се говори, намира начин да си каже своето.
.
Наука и конспиративно мислене
Иронията е, че достойното научно мислене и абсурдните конспиративни теории стартират от едно и също място – скепсиса. Да не вярваш, че нещата са такива, каквито изглеждат. Само че ученият тръгва от своя здравословен скепсис и започва да тества – той се съмнява и в себе си, в своята преценка, постоянно допуска, че не е прав. Истинската наука непрестанно опитва да се опровергае сама. Лайняните сайтове не се опитват. Нека ги различаваме по този признак.
.
За болестта на Русия
В хилядолетната история на Русия не е имало същинска алтернатива на самодържавието. За един европеец това е изумително явление. Но и от него следва достатъчно проста истина: можем да научим много неща от тази страна, но политиката и държавното устройство не са сред тях.
Ето ви парадокс: на Запад – индивидуални права, да. Но пък такава политическа система, в която личността няма водещо значение. Водачите се сменят, керванът си върви. В Русия точно обратното – индивидуална „душа“, която се разтваря в нацията, претопяване на личността в общото, а накрая… цялата налична власт се свежда до един-единствен човек.
Отъждествяването на народа с личността на водача – най-опасният знак за равенство. За съжаление, има как нещата да се влошат след това – когато тъждеството започне да се тълкува като съдба.
Европа е построена върху история, САЩ – върху идея, а Русия – върху литература. Не го казвам само заради руските класици, нито пък за да накарам литературните си препратки да звучат по-уместно. Имам предвид, че самият корен на руския месианизъм, съзнанието за историческата роля на страната, за Русия, която има съдба, предполага разказ, и то художествен. „Руската идея“ е литературно изобретение, тя е плод на вдъхновение, творчески импулс. Не е нито философска концепция, нито политическа програма, в нея няма стратегия. Тъкмо това е причината мотивите на Путин често да убягват на политическите анализатори, които им придават повече стратегическа тежест, отколкото те биха могли да носят. Всъщност през цялото време става дума за чувства. „Историческият прочит“, към който Путин обича да прибягва, също е неизменно емоционален – и това прави нещата още по-тревожни и опасни. Той чете историята като литература.
Обърнете внимание – в режима на Путин не съществуват безкористни постъпки, защото всяко действие трябва да има подъл вътрешен мотив по неизбежност. Не може да отидеш на площада и да изразиш позиция – някой задължително те праща (и ти плаща) да я изразиш. А и тя няма как да е твоята позиция, защото въобще няма такова нещо като лична позиция. Всеки протест е организиран отвън. Всяко гражданско неподчинение е предателство […] В Путинова Русия постоянно някой някого предава.
Има ли някаква технологична иновация, създадена в Путинова Русия, която да не е свързана с пушкала и ракети? Любимият ми В. Розанов би възразил: „русский человек не техник, а идеалист?“ Е, какъв е идеалът през 2022-ра? Някой? Когато се повтаря до откат пропагандната теза, че развитието на Русия „се спира отвън“, трябва да се зададе въпросът какво се прави за развитието на Русия отвътре.
Срамно е да си толкова безсилен да повлияеш на съседите си (които смяташ за „исторически свои“), че да ги нападаш. Ако за тия двайсет и две години режимът в Русия беше хвърлил каквито и да е усилия вътре в страната, за да я направи свободна и привлекателна за живеене, а гражданите ѝ – щастливи… тогава, тогава, предвиждам такъв живот, в който Русия нямаше да има нужда да провежда никакви „операции“. Вместо това по „Россия-1“ дават анимационно филмче как ракетата „Сармат“ унищожава Великобритания. И едно доволство огрява лицето на водещия. „Най-мощната ракета в света“ – и му става хубаво, и гледа дяволито в камерата. Имаше подобна емоция в детството, като си играехме и виждахме, че можем да счупим нещо – това веднага ентусиазира всяко момче. Иначе посланието на анимацията е ясно – това, което не можем да изградим, можем да го унищожим.
.
„Не“ на кресливия патриотизъм
Силно да любиш и мразиш, не значи да крещиш. Шумът е само нескопосан опит за присвояване на чувството. Знам, че не е за вярване, но човек може да обича Ботев, без да се бие в гърдите и без да си го татиура по краката. Може да обича и България, без да крещи по мегафон.
.
Езикът като общ дом
Най-системното насилие, извършвано от олигархията у нас, е насилието върху езика. И най-свирепата ѝ битка е срещу тълковния речник. Какво правят тези хора с думите? И какво ли ще пише в бъдещите буквари? Представете си урока по български утре: знаете ли, деца, какво означава думичката „оставка“? Означава някой да остане. А „хотел“? Точно така – „подпорна стена“. А какво е „държавна собственост“? Това е вид частен имот, браво, Гошко. „Протест“ ли? Много добър въпрос. „Протест“ значи събиране в подкрепа на правителството. А ако е срещу, тогава значи, повтаряйте след мен, „провокация“, „екстремизъм“ или „сценарий“. Или и трите. Но не забравяйте „сценарий“. А хората, които протестират? Не, не са „протестиращи“, седни си. Това са „лузъри, ултраси и студенти, дошли за селфи“.
[Е]зикът, домът на битието (нали така беше), има нужда от пазачи, от майстори, от поддръжка. От запрятане на ръкави и здрава работа. Защото е на всички […] От съзидателния гений на първоучителите до нашата скромна поддръжка – всички имаме работа по запазването на Дома.
Езикът е по-голям от държавата. В този факт няма нищо патриотично, нито пък антипатриотично. Става дума за проста аритметика – говорят го повече хора, отколкото има в държавата, освен това е по-възрастен от нея, а и живее по-дълго […] Неведнъж е имало съвсем реални предпоставки българският да изчезне. Но е останал. Когато България е липсвала на картата, той пак е оставал […] Езиците за програмиране може да са по-доходоносни от майчиния, но винаги ще са по-нетрайни от него.
На българския език няма да попречат дори българските политици – всеки техен бисер отива в съкровищницата на градския фолклор. Езикът умее да отсява – особено когато има за помощник времето. Затова обикновено, без да се замисляме, казваме „по времето на Яворов“ и не се сещаме за министрите по това време.
.
Доверието, без което не можем
Доверието се различава от надеждата по това, че не гледа към бъдещето, не е очакване. Доверието е надежда в настоящето – избирам да се доверя, че днес, тук и сега някой вече е свършил работа в полза на човечеството. Доверието в света не се губи, не изчезва. То само се пренасочва, защото не можем без него.
.
Нужното „ненужно“
[П]онякога това, което не ни трябва, е най-нужно. Защото ако живеем само с това, което ни трябва за оцеляването, значи живеем като добитък. А пък другото, дето не ни трябва… то всъщност ни прави хора.
.
Незчерпаеми залежи на надежда
Нещата са твърде сериозни, за да спра да им се смея. И са твърде страшни, за да почна да се паникьосвам. Кой съм аз, че да губя надежда?
.
Корица на книгата в заглавното изображение: janet45.com
