Те са прехвърлили 90-те, но пазят детските си сърца

„Ние няма закъде да се готвим. Нашето е минало. Сега е ред на вас, младите, да учите, да се развивате и да пътувате. Бъдещето е пред вас.“

Ако принадлежите към групата на родените след 1990 г., почти сигурно сте чували вариация на тези думи в разговори с родителите или бабите и дядовците си.

Макар че ги изричат в желанието си да ни мотивират да пием от живота с пълни шепи, по-възрастните ни близки несъзнателно ни предават и едно послание с горчив привкус: минем ли определена възраст, сякаш ни казват те, вече няма смисъл да се предизвикваме, да си поставяме цели и да имаме мечти, защото животът ни е на финалната права.

Това послание може да има тежки последици и за двете страни. Втълпили си, че животът е зад гърба им, родителите и бабите и дядовците ни се пускат по течението и така позволяват на енергията и любопитството им да ръждясат. Ние пък си изграждаме порочната представа, че човешкия живот има стойност само до една възраст. Което е безкрайно далеч от истината, защото, както пише Иво Иванов, „смъртта не настъпва, когато умрем, а когато спрем да живеем“.

И тъй като светът, в който живеем, се нуждае от „повече възрастни с детски сърца“ (пак по Иво Иванов), днес искам да ви запозная с историите на две дами и един господин, които продължават да се радват на живота като деца, макар че са прехвърлили деветдесетте.

.

Едит Ева Егер

Роден на 27 септември 1927 г. в Кошице, Словакия, в семейство с унгарски произход, Едит Ева Егер води нормален живот с родителите и двете си сестри до 1944 г. Тогава четирима от петимата, заедно с хиляди други евреи, са изпратени в концентрационния лагер Аушвиц в Полша. Макар че губят родителите си още с постъпването си в лагера, Едит и Магда (най-голямата сестра) оцеляват и след войната се събират със сестра си Клара (средната по възраст сестра) в Кошице, който е преминал в границите на Чехословакия.

Няколко години по-късно Егер емигрира в САЩ със съпруга си и малката им дъщеря. Там им се раждат още две деца. Между 1969 г. и 1978 г. Егер придобива бакалавърска степен по психология и магистърска и докторска степени по клинична психология. В САЩ завързва силно приятелство с австрийския психотерапевт Виктор Франкъл, който също излиза жив от нацистките концентрационни лагери и описва опита си в превърналата се в класика книга „Човекът в търсене на смисъл“. Двамата изповядват една и съща философия, чиято есенция може да бъде обобщена така: каквото и да ни се случва, ние винаги имаме свободата да избираме как да реагираме на случилото се.

Като психолог Егер помага на много хора да се възстановят от травмиращи събития и да си върнат усещането за смисъл чрез терапия, базирана на шест елемента: състрадание, хумор, оптимизъм, интуиция, любопитство и себеизразяване. Освен това тя консултира армията и военноморския флот на САЩ във връзка с лечението на посттревматичен стрес, преподава в University of California в Сан Диего и изнася лекции по тази и свързани теми в страната и чужбина. През 1972 г. е определена за учител по психология на годината в Ел Пасо, Тексас, а 15 години по-късно – и за жена на годината в града. През 1992 г. печели и наградата за хуманитарна дейност на калифорнийския сенат.

Днес Егер, вече на 92 г., продължава да се труди активно. Следващия месец на пазара ще се появи втората ѝ книга – The Gift: 12 Lessons to Save Your Life, която се явява продължение на публикуваната през 2017 г. The Choice: Embrace the Possible.

.

Франсис Хеселбайн

Франсис Хеселбайн израства в западните части на американския щат Пенсилвания. След като завършва средното си образование, започва да следва в Питсбъргския университет, но прекъсва далеч преди края на програмата, тъй като губи баща си и трябва да работи, за да издържа семейството си.

На 34-годишна възраст Хеселбайн става ръководител група на Girl Scout в Джонстаун. През 1976 г., вече на 50 г., тя става главен изпълнителен директор на организацията на национално ниво, в която членуват три милиона души.

През следващите 13 години Хеселбайн направлява модернизирането на Girl Scout, като с помощта на екипа си привлича стотици хиляди нови членове и доброволци и подобрява финансовото ѝ състояние.

Когато Хеселбайн се оттегля от поста през 1990 г., Питър Дракър, един от най-влиятелните консултанти по бизнес управление за всички времена, я провъзгласява за най-добрия главен изпълнителен директор в САЩ. „Тя би могла да управлява всяка една компания в Америка“, допълва той.

През 1990 г. Хеселбайн става съосновател и главен изпълнителен директор на The Peter F. Drucker Foundation for Nonprofit Management.

Днес, вече на 104 г., Хеселбайн продължава да ръководи The Frances Hesselbein Leadership Forum към Питсбъргския университет, който е продължение на фондацията, и главен редактор на журнала Leader to Leader, който центърът публикува на всеки три месеца.

За работата си през годините като консултант по управление и бизнес стратег Хеселбайн е удостоена с Президентския медал за свобода (1998), най-високото отличие, връчвано на цивилни граждани в САЩ, и получава над 20 почетни докторски степени.

Американският журналист Дейвид Епстийн се среща с Хеселбайн малко след 101-ия ѝ рожден ден. Епстийн, който обобщава историята на Хеселбайн в една от главите на книгата си Range: Why Generalists Triumph in a Specialized World, я попитал през какви обучения е преминала, за да се превърне в добър лидер, при което тя му отговорила: „Не осъзнавах, че се подготвям [за лидерски позиции]. Нямах намерение да ставам лидер. Просто учех, докато правех нещата, които бяха необходими [в съответния период]“.

.

Джузепе Патерно

Джузепе Патерно обича книгите от малък. Израствайки в бедно семейство в Сицилия през 20-те години на XX век, той има ограничени възможности за учене. Присъединява се към военноморския флот на Италия и участва във Втората световна война. После намира работа в железниците, жени се и отглежда две деца.

Любовта към ученето устоява на трудностите, през които преминава Патерно, и на 31 г. той завършва средното си образование. А през 2017 г. постъпва в Университета в Палермо.

„Казах си: „Това е, сега или никога“, споделя Патерно в интервю за Reuters. „Съзнавах, че е малко малко късно да премина през тригодишна програма, но си казах: „Да видим дали мога да се справя“.“

В края на юли тази година, въпреки пандемията от коронавирус и принудителното обучение от разстояние, Патерно получава дипломата си по история и философия.

„Знанието е като куфар, който нося със себе си, то е богатство“, казва Патерно, който сега планира да препрочете материалите, на които не е могъл да обърне задълбочено внимание по време на обучението си, и да се посвети на писане.

.