Преди близо месец насочих вниманието ви към „Второто освобождение“.
За един час Светослав Овчаров и Евелина Келбечева, авторите на документалния филм, разбиват на пух и прах утвърждаваната с десетилетия представа за „освобождението“ на България от Съветския съюз през 1944 г. и последвалите събития. Придържайки се към информацията, която откриват в архивните документи, те показват, че периодът от есента на 1944 г. до зимата на 1947 г. е по-удачно да се разглежда като „окупация“.
В тази статия ще се върна отново към годините на социализъм в България, но този път ще се фокусирам върху недъзите и неуспехите на икономическото развитие на страната в периода 1944-1989 г.
Тази тема изследва Вили Лилков в излязлата неотдавна книга „Стопанските абсурди на българския комунизъм: интимната изповед на ДС за икономиката“ („Сиела“, 2022).
Лилков, професор по физика и изследовател на архивите на Държавна сигурност (ДС), пише „Стопанските абсурди на българския комунизъм“ в желанието си да опровергае витаещите в българското общество заблуди за състоянието на българското стопанство под ръководството на Българската комунистическа партия (БКП). Подобно на Светослав Овчаров и Евелина Келбечева, Лилков оставя събраните и синтезирани от него данни да говорят вместо него.
Лилков се позовава на секретни донесения на ДС, на доклади на държавни институции и органи като Българската народна банка (БНБ) и Комитета за държавен и народен контрол (КДНК), на спомените и откровенията на представители на висшата номенклатура като Тодор Живков, Петър Младенов и Андрей Луканов и на изследванията на други автори по свързани теми.
Опирайки се на тези данни „от извора“, Лилков рисува плашеща, на места тъжна, друг път – трагикомична, но преди всичко отрезвяваща картина на стопанските реалности в Народна република България (НРБ).
Той анализира състоянието на различни стопански отрасли, основните проблеми и предизвикателства в тях и последиците за обществото във финансов, икономически, социален, политически, битов и психологически аспект. Страница по страница пред очите на читателя се оформя свят, в който властват лъжите, заблудите, беззаконието, безскрупулността и стремежът към лично облагодетелстване в съчетание с безотговорност, немарливост, разхищение, липса на общностно съзнание и страх от признаване на допуснатите грешки.
Като човек, роден четири години след началото на промените от 1989 г., аз не съм имал личен досег до родната социалистическа действителност. В миналото съм чел и други материали за тази действителност, но докато четях книгата на Вили Лилков, почувствах благодарност, че сме оцелели като държава след 45 години на самоунищожение. Това ми дава повод за надежда, че с каквито и предизвикателства да се сблъскаме в бъдеще, ние най-вероятно ще успеем да ги преодолеем, защото вече сме достатъчно закалени и тази закаленост се предава от поколение на поколение.
По времето на социализма със сигурност е имало съвестни и способни мъже и жени с добри намерения, които искрено са желаели България да върви напред. Имало е също и предприятия, които в определен момент са били управлявани ефективно и са работели на висота. Тези добри примери обаче нерядко са били задушавани или са се извращавали под натиска на системните недоумици, неудачи, дефицити, задлъжняване и замазвания на истината в условията на тоталитарна власт.
В „Стопанските абсурди на българския комунизъм“ Вили Лилков разкрива корените и последствията от тези системни проблеми в икономиката на НРБ.
Отдолу ви представям откъси от книгата, които илюстрират естеството и мащаба на социалистическите „стопански абсурди“, чиито плодове продължаваме да берем и до днес.
.
Обезкръвяване на елита на нацията
Безпрецедентният политически, съдебно-административен и икономически удар върху индустриалците и инженерно-техническите кадри води до това, че хората, които имат безспорна заслуга за развитието на България след Освобождението и присъединяването ѝ към модерна Европа, са разпилени и изтласкани в периферията на стопанския живот. Някои от тях, наречени от новата власт „бивши хора“, директно са запокитени на социалното дъно след лишаване от собственост, от работа и пенсия, изселване и въдворяване в концлагери. Голяма част от тях са и видни общественеци преди „Девети“ – от столицата до най-малкото населено място на страната те участват в изграждането и развитието на местните общности като организатори или дарители на културни, социални, спортни, здравни и образователни иниституции и събития. Хиляди хора с голям стопански и обществен опит са лишени от възможността да работят за страната Те сменят своята работа и местожителство, подгонени от класовата омраза на „трудещите се“ и „прогресивните“, и се затварят в тесните роднински и приятелски кръгове, напълно забравени и отхвърлени от новото време.
Репресиите срещу бившите индустриалци и буржоазни специалисти не се изчерпват с конфискация, национализация и различните изобретателни методи на ограбване, които комунистите налагат. Много от тях за дълги години са обявени от БКП за вражески контингент, който е непрекъснато под контрола и разработките на ДС по линия „бивши хора“. Елитът на нацията е обявен за класов враг на народната власт и става обект на силна класова омраза. ДС обявява, че „бившите хора“ са „противник, несравнимо по-силен и опасен от криминалните престъпници и рушителите на обществения морал и нрави“.
.
Номенклатурен подбор на кадри
[В] администрацията и в икономическата сфера на всички нива е извършена „кадрова революция“ и е създадена нова ръководна прослойка. Достъп до управлението на икономиката е даден на представители на социални групи, които преди 9 септември 1944 г. нямат нищо общо с властта и управлението. Това са хора, слабо или средно образовани и професионално неподготвени, които се определят по критериите „наш човек“ или „враг“. Стриктно се налага номенклатурнинят принцип при техния подбор – стопанските ръководители се назначават преди всичко за политически заслуги, а не според управленските им качества и професионалната квалификация. Увеличава се полагането на извънреден и безвъзмезден труд, за да се компенсира лошата организация на производството, недостигът на модерна техника и квалифицирани специалисти. Разчита се на ентусиазма на работниците, мотивирани от пропагандата, че с национализацията е премахната експлоатацията на човек от човека и те са новите господари на фабриките.
.
Проблеми в ЖП транспорта
През 1946 г. в жп транспорта стават 1335 произшествия. Началникът на служба „Транспорт“ към ДС Иван Г. Узунов докладва: „До 9 септември 1944 г. нашите железници не познаваха големи и чести катастрофи, а сега няма изгледи за намаляването им“. Разпуснатост, отпадане на дисциплината и личната отговорност, намеса на профсъюзите в управлението на жп транспорта и снемане на отговорността от ръководствата в много от случаите, масови неявявания на работа, а на някои места началниците се страхуват от работническите колективи – това са според него основните причини за тежката ситуация. Не се търси отговорност на членовете на БКП по месторабота, а комунистите „не си държат сметка един-другиму, затова, кой, какво и кога работа, даже в отделения, където има само комунисти, се отбелязва не много високо качество и вместо ударно производство се получава безразличие към работата“. Иван Узунов подчертава: „Докато в миналото да се пусне влак в погрешна линия е било доста рядко явление, в първите осем месеца на 1946 г. имаме повече от 60 такива случаи на престъпна небрежност… Много функционери на ОФ-партии, най-вече РП(к) и БЗНС, изпълняват партийна работа през работно време и бягат от производството в канцелариите. Много началници, дори „добри отечественофронтовци“, съзнателнно прикриват истинското положение, давайки неотговарящи на истината доклади“.
Една от основните причини за лошото качество на железопътните пътища и на ремонтната дейност по тях е липсата на работна ръка – на определени участъци, на които по норма трябва да работят по 40-50 работници, работят не повече от 5-6 души, „които отстраняват неизправностите и опасностите по най-лошите и опасни места, а не поддържат цялостно пътя, както са указанията“. Освен това хората, които отговарят пряко за поддържането и контрола на железните пътища – кантонери, охранители и работници – „са предимно пенсионери или трудоустроени работници, на които трудно може да се разчита за сигурността на пътя… Ако всички хора се подложат на медицински преглед, ще бъде установено, че същите са неподходящи за работа, свързана със сигурността на движението“.
.
Условия на труд в мините
През м. октомври 1985 г. [е извършена] комплексна проверка на условията на труд във въгледобивната индустрия (35 рудника, 4 обогатителни фабрики, една брикетна фабрика, 5 ремонтни бази и 11 сепарации) и ги оценява като неудовлетворителни. Шумът, вибрациите, замърсяването с газове и запрашеността надхвърлят десетки пъти пределно допустимите норми. Комисията докладва, че средно по 300 души миньори се пенсионират преждевременно поради вибрационна болест. Налице са взривоопасни условия на работа, липсват взривообезопасени вентилатори и миньорски ламппи, дори качествените гумирани дрехи и гумени ботуши за миньорите са дефицитни, защото местното производство, както и вносните работни облекла и ботуши от Румъния бързо се изхабяват и често миньорите влизат в рудниците без необходимите лични предпазни средства.
.
„Модерната“ консервна промишленост
Една от най-широко възприетите заблуди за времето на социализма, натрапвана с необичайна упоритост, е тази за модерната консервна промишленост в НРБ, която е била „водеща в Европа и изхранвала СССР“. Литерните дела на предприятията от консервната промишленост говорят за ниско качество на изкупуваните плодове и зеленчуци; висока себестойност, ограничен асортимент на готовата продукция и брак, който надхвърля допустимия; надпревара за изпълнение на плановете по обем, но не и по асортимент и качество; беден вътрешен пазар; хаос и мръсотия в цеховете и дворовете на предприятията; неугледни опаковки; рекламации и връщане на продукция от износ. Тези факти се крият от обществото и никой не калкулира в себестойността на суровините и на готовата продукция безвъзмездния труд на милиони ученици и студенти, войници и служители, които в продължение на десетки години работят като бригадири през летните и есенните кампании по прибиране на реколтата и се трудят в консервните комбинати.
.
Изоставане в областта на науката
След Втората световна война СССР и неговите сателити рязко изостават в технологичното си развитие от САЩ и водещите капиталистически страни. СССР компенсира изоставането чрез кражби на технологии, организирани от управление „Научно-техническо разузнаване“ в КГБ. Над 90% от задачите на разузнаването са насочени към САЩ и КГБ достига до иноформации и технологии, свързани със самолетостроенето и ракетостроенето, турбореактивните двигатели, радиоелектрониката, химическото производство и металургията, компютрите, и спестява на СССР десетки милиарди долари годишно от икономии за научно-техническа и развойна дейност. По примера на СССР действат и разузнаванията на страните от социалистическия лагер, които крадат от по-напредналите държави информации, рецептури, образци и технологии и използват нелегално техни специалисти за монтаж на сложни машини, технологични линии, дори и заводи.
През 1983 г. България е домакин на съвещание на ръководителите на научно-техническите разузнавания от социалистическите страни. Тодор Живков изпраща поздравително писмо до тях, в което заявява: „Ние сме свидетели как с цената на огромни средства, ограбени от народите на зависещите от тях страни, с цената на безмислостна експлоатация на най-светлите умове на тази част от човечеството, където капитализмът все още се разпорежда, западните държави реализираха редица върхови постижения, ревниво охранявани от тях. На Вас нашите партии възлагат високата чест и доверие да направите тези, по право принадлежащи на цялото човечество постижения, достояние на нашите народи – на народите, изграждащи най-справедливото общество – обществото на социализма и комунизма“.
България силно изостава спрямо другите социалистически страни в научното обслужване на производството – тя отделя 9,15% от общите разходи за наука и технически прогрес за закупуване на лицензи, докато в развитите страни тези разходи надхвърлят 40%. В НРБ на 10 хиляди души население се падат по 27 научни работници, докато в Унгария те са 34 души, в Чехословакия – 37 души, в ГДР – 47 души и т.н., а пряко в обслужване на производството са заети много малко научни кадри. Характерното за изследователската и развойната дейност в България е, че „ограничените сили на научните работници се разпиляват по много въпроси, решенията идват бавно, а много от елементите им носят белезите на аматьорството, с много компромиси по всички показатели, обуславящи качеството“.
През м. май 1987 г. българска делегация, начело с Тодор Живков, е на официално посещение в Китай. Делегацията посещава едно село, където предстои откриването на малко предприятие за производство на безалкохолни напитки, оборудвано с българска техника. Тодор Живков произнася реч и натиска бутона на поточната линия. Петър Младенов, министър на външните работи, описва в мемоарите си тържественото събитие:
„Линията започна да шуми и подрънква и бутилките се насочиха към мястото за пълнене, а след това и към затварящата машина. До мен вървеше Филип Марков, който по-късно щеше да бъде назначен за наш посланик в Пекин, и непрекъснато повтаряше: „Ще видиш, че тази машинария ще се развали“. Тези негови пророкувания се базираха на дългогодишния му опит на наш търговски представител в Пекин, продал на китайците над 2000 мотокара, от които сега не работел нито един. Той сякаш прокле нашето техническо творение, тъй като след малко машината отказа да затваря бутилките. Българските специалисти се затичаха смутени, а лимонадените шишета започнаха да падат от линията и да се трошат. По едно време нещо силно изтрещя и нещастното създание на българския технически гений окончателно спря.“
.
Схеми на работното място
Заводът за електромедицинска апаратура и уреди на гара Искър е нерентабилен от момента на излизането му от системата на Слаботоковия завод, а батаците в него [през 70-те години] са забележителни – назначават се на работа лица, които не работят, а техните възнаграждения се получават от началниците на завода, крадат се материали, много от поръчките на завода се възлагат на частни лица, които живеят в провинцията и заплатите им се изпращат по пощата, а произведената продукция пристига оттам в завода. Работници от завода, които официално са в отпуск, работят като частни лица и изработват релета, като получават по две заплати. Петнадесет работници се вписват във фалшиви ведомости и разделят парите с други лица, организирали схемата. Тази схема се прилага на много места, поради което след рухването на комунизма много хора се шегуват, че „Едно време имаше толкова много работа, че не ходехме на работа!“.
.
Измерения на стоковия дефицит
Социалистическият гражданин редовно носи в джобовете си мрежа за пазаруване „за всеки случай, ако по магазаните пуснат нещо“. [Емигриралият от България през 1962 г. философ, литературовед и културолог] Цветан Тодоров пише по този повод: „Всеки излиза с торба сутрин, но не знае с какво ще я напълни: всичко се намира така трудно, че купуваш продуктите, когато ги намериш, не когато са ти нужни. Излизаш да търсиш лук, намираш гвоздеи: купуваш“. За да успеят повече от чакащите в магазините да се доберат до желания продукт, продавачите, а и хората от опашката налагат ограничения, например по един килограм от дадена стока на човек, „за да стигне за всички“. Често няколко членове от едно семейство се нареждат като непознати в магазините, за да получат повече от дефицитната стока. Дефицитът на качествени хранителни стоки превръща продавачите в магазините и снабдителите в особено важни фигури, към които гражданите се отнасят със страхопочитание и търсят начини за сближаване и приятелство на основата „ти на мене, аз на тебе“. Чрез дребни подкупи или на основата на приятелства се получават стоки „под щанда“ или „без ред“.
Стоковият дефицит, в който живеят българите, винаги се обяснява с „временно или частично по-бързо увеличаване на покупателните възможности на трудещите се в сравнение с темпа на увеличаване на производството на някои стоки за широко потребление в резултат на бързото развитие на индустриализацията, което несъответствие има съвсем различен характер от диспропорциите при капитализма“. Това обяснение е абсурдно, защото дори за хляб в магазините се извиват опашки и много често той е некачествен: „За немалък период от време се произвеждаше и продаваше некачествен хляб на населението, поради получаване на некачествени брашна от мелниците и неспазване на технологията по приготовление на хляба“. Причината е, че от мелниците в цяла България се изпращат некачествени брашна до хлебозаводите, съпроводени с фалшиви сертификати за качество, в хлебозаводите се работи само за да се изпълни планът и спазването на технологията отива на заден план.
Част от зеленчуците като домати, краставици, пресен лук, тиквички, спанак и др. не се предлагат целогодишно в магазините, а само в определен сезон. Появата на пазара на т.нар. ранни зеленчуци през пролетта се отчита като голям успех за съответното ТКЗС или „Булгарплод“, а радостното събитие се отразява в националните медии. При посещение на делегация от „Булгарплод“ в зеленчуковата борса във Франкфурт на въпроса „Кога изкарвате на пазара ранния лук?“ простичкият отговор от немска страна е: „В 6.30 часа!“.
.
Задгранични фирми и лични облаги
За периода 1961-1991 г. са създадени над 450 задгранични фирми и в тях са вложени най-малко 712 млн. щ. д. До 1986 г. те се финансират предимно от фонд „Задгранични дружества“, към който те не се издължават, а след това ползват кредити от БВТБ [Бългрска външнотърговска банка], които в много случаи не се изплащат. Така се раждат кредитните милионери от средите на ръководствата на десетки държавни предприятия и стопански организации с многобройни фирми зад граница. За периода 1985-1990 г. БВТБ е предоставила 161 валутни кредита на различни предприятия и стопански организации, чийто общ дълг за тези години възлиза на 1,3 млрд. щ. д. В ревизионния акт на БВТБ за 1993 г. е отелязано, че това са суми, за които БВТБ е привличала валута отвън за сметка на увеличаването на размера на външния дълг на страната. С част от тази валута след 1988 г. са създадени нови задгранични фирми, които се превръщат в канал за източване на активите на държавните предприятия, които впоследствие са приватизирани.
Правителствена комисия, назначена през 1991 г. да установи състоянието на тези дружества, заявява: „Заслужава да се отбележи незаинтересоваността и съпротивата на някои генерални директори по представяне на исканата информация за дейността на задграничните им дружества… В момента голяма част от средната стопанска номенклатура провежда съзнателно линия за обезкръвяване на държавните фирми чрез прехвърляне на печеливши дейности и специалисти в частния бизнес“ […]
През 1996 г. при управлението на БСП и кабинета „Виденов“ фалират банките, кредитирали бившите ВТО [Външнотърговски организации] и стопанските организации със задгранични фирми, а с приватизацията им огромни суми, които представляват печалби и капитали на тези дружества, остават в частни ръце. Българското контраразузнаване заявява: „Използвайки своите задгранични смесени дружества част от печалбата по експорта е отклонявана в чужди банки. Предполага се, че сумата е около един милиард щатски долара като лихвите са използвани за лични облаги. Това е било възможно, тъй като държавата не е упражнявала контрол постъпващите суми в страната да съответстват на експортните фактури“.
Дело №4/1990 г. е прекратено през 2005 г. Така историята завършва без никой да понесе наказателна отговорност.
.
Откровения и ретроспекция
Катастрофалното положение в икономиката на страната е известно в детайли на комунистическата върхушка […] По признание на Андрей Луканов:
„Разходите на бюджета за субсидии, надбавки и премии достигат годишно до 7 млрд. лв. и средногодишно превишават годишните приходи на бюджета от данъка върху печалбата… Бюджетът все по-широко се използва за поддържане на губещи предприятия, за финансиране на несвойствени дейности и съмнителни планове. Може да се каже, че в тази област се стигна до пълен абсурд и чрез бюджета се преразпределя над 85% от националния доход, което засилва ролята на бюрократичните структури като преразпределителни центрове, което разбива всички намерения за децентрализация и демократизация на стопанския живот… Връх на абсурда беше това, че вместо да съдейства за градежа на ефективна икономика, бюджетът се използва за все по-голямо обсебване на печалбата на предприятията в недопустимо високи размери. Изземват се средствата на онези, които работеха по-добре, за да се предоставят на тези, които работеха зле.“ (Из „Луканов за кризата“ – „Сиела Норма“ АД, София, 2011)
Едва през 1989 г., изправени пред фалита на държавата, комунистите признават краха на социализма и лъжите, с които българите са били заблуждавани. За развитието на икономиката на НРБ и осигуряването на храна за населението Петър Младенов е откровен пред пленума на ЦК на БКП на 11 декември 1989 г.:
„Така я развивахме и развихме, че тя се задъхва. Нали говорехме, че ето ние сме в състояние примерно да изхранваме две Българии в последните години. А дали произвеждахме толкова много и къде са тези продукти – един Бог знае. Аз мислех, че се изнасят. Извиках другарите Луканов и Христо Христов. Казах им: „Престанете да изнасяте селскостопанска продукция“. Техният отговор беше „Няма нищо подобно“.“
„Това не бе политика, обърната към човека. Тя не служеше за задоволяване на човешките потребности, нея я движеха други пружини и мотиви… Създадоха се условия за подкопаване на традиционните за българина трудови добродетели. „Нагоре“ вървеше лъжлива информация, „надолу“ – завишени възнаграждения за мълчание и съучастие, един общ заговор срещу благополучието на народа.“
След преврата на 10 ноември 1989 г., с който бе свален от власт Тодор Живков, лидерите на БКП изпадат в откровения с цел да прехвърлят вината за катастрофата на комунистическия експеримент на диктатора Живков. Трябва много ясно да се каже, че комунистическата номенклатура във всички стопански предприятия, обединения и министерства, градските, окръжните комитети на БКП, ЦК на БКП и неговото Политбюро са били наясно, всеки на своето ниво, с тежките проблеми в икономиката. Държавна сигурност и МВР ежеднено събират и представят безспорни доказателства за това, което се случва във всяка стопанска единица, а в годишните отчети на БНБ, макар и в много „захаросан вид“, се посочват всички проблеми на националните икономика и финанси.
На 10 октомври 1990 г. Андрей Луканов, вече министър-председател на България, представя пред Великото народно събрание програма за по-нататъшна демократизация на обществото и ускоряване на прехода към пазарна икономика, в която говори за състоянието на националната икономика, за деформираните представи за ролята на държавата и небходимостта от радикални промени:
„Произвеждаме все по-малко и по-зле, а консумираме повече… Деформирани от няколко десетилетия, през които държавата беше всичко, ние сме изгубили способността да се грижим за себе си… Всеки продължава да иска от държавата с убеждението, че тя му е длъжна, без да държи сметка за това дал ли е нещо на обществото, допринесъл ли е с труда си някаква полза и въобще трудил ли се е.“
„Обективната историческа логика се размина с бункерната логика на тоталитарната власт. Тя говореше за промени, кълнеше се в тях и се опитваше да ги прави, но удряше спирачката всеки път, когато в хода на тези промени възникваше дори най-малката опасност за политическия монопол на партията-държава и за едноличната власт на нейния некоронован монарх… Тоталитарната върхушка стана жертва на собствената си колебливост, непоследователност и кастов егеоизъм, които задушаваха всякакъв вид действителен реформаторски стремеж.“
„Нашата нация трябва да се събуди за реалностите на света, в който живее. Мисля, че думите на нашата национална песен „от сън дълбок се събуди“ не са звучали така актуално, както днес.“ (Из „Луканов за кризата“ – „Сиела Норма“ АД, София, 2011)
.
Корица на книгата: ciela.com
