Някои писатели вдигат летвата до небесата още с дебютните си книги.
Тези творби са редки, но още с излизането си от печат променят завинаги очакванията на читателите и живота на самите автори. Понякога те постигат такъв умопомрачителен успех, че практически обричат на неуспех следващите книги на техните автори, тъй като всеки ги сравнява с тях. Дори когато следващите книги също се продават добре, първата продължава да бъде визитната картичка на автора.
Отличен пример за книга от този порядък е „Родени да тичат“ („Вакон“, 2012) на Кристофър МакДугъл, преведена на български от Цветелина Лакова.
Спортувам от малък, а от 2016 г. бягането е най-голямата ми спортна страст. Затова е малко странно, че прочетох една от най-популярните книги на тема бягане на дълги разстояния цели 11 години след публикуването ѝ на английски и осем години след излизането ѝ на български.
Аз обаче вярвам, че книгите, които остават в сърцата ни, имат онази очарователна склонност да ни подтикват да ги разгърнем в най-точния за нас момент.
И „Родени да тичат“, за която знам отдавна, затвърди това мое убеждение.
.
За всекиго по нещо
„Родени да тичат“ не се поддава на лесна категоризация по отношение на жанра и темите, които засяга. Тя е от онези книги, които не се побират в една-единствена кутийка, защото авторът пътува във времето и пространството и събира светове, които на пръв поглед нямат пресечни точки. По този начин той ни поднася увлекателно четиво, което ще обогати и ще достави удоволствие дори на онези читатели, за които бягането е непозната територия.
Да, бягането е водещата тема в „Родени да тичат“, но то в никакъв случай не е единствената тема.
Докато разглежда ролята, която бягането играе в живота ни, МакДугъл търси отговорите на фундаментални въпроси, надхвърлящи границите на спорта. Например:
Как и защо е еволюирало човешкото тяло през годините? Кои особености на анатомията ни определят високата ни издръжливост? В какво се изрязава конфликтът между ума и тялото ни? Как е възможно представителите на малко известно племе, живеещо в Мексико, да могат редовно да бягат с лекота стотици километри (с високо темпо), когато немалка част от жителите на най-развитите страни се задъхват още на първия километър? Има ли връзка между способността ни да обичаме и способността ни да обичаме да бягаме? На какво сме готови ние, хората, за да изпълним най-съкровените си мечти? Защо сме склонни да зачеркваме с лекота мъдростта на предците ни и да приемаме всичко ново и лъскаво за изначално по-добро от старото?
.
Вдъхновение за ума и тялото
В търсене на отговорите на тези и други въпроси МакДугъл забърква опияняващ жанров коктейл.
„Родени да тичат“ е комбинация от пътепис и репортаж с автобиографични елементи.
Благодарение на интереса на МакДугъл към бягането на дълги разстояния, доброто проучване на темите, които засяга, в това число и на терен, и селекцията от харизматични герои, всеки със своите чудатости, „Родени да тичат“ наподобява и приключенски епос. Приключенският дух на книгата е плод най-вече на умението на американския журналист да свързва различните повествователни нишки по такъв начин, че едновременно да ни указва посоката и да ни държи в неведение за развръзката до финала.
А когато затворим последната страница, изпитваме парещо желание да направим две неща: да се запознаем с представител на племето тараумара и да отидем да потичаме в гората или парка.
.
