Победителите никога не се отказват, а отказващите се никога не печелят.
Невъзможно е да победиш онзи, който никога не се отказва.
Никога не се отказвай. Това е най-лесният начин да избегнеш нуждата да поемеш отговорност. Постави си цел и не се отказвай, докато не я постигнеш. Когато я постигнеш, постави си нова цел и не се отказвай, докато не я постигнеш. Никога не се отказвай.
Това са само три от многото цитати, приписвани на популярни личности, които изпращат сходно послание: с каквото и да се захващаш и както и да се развиват нещата, никога не се отказвай, докато не завършиш започнатото.
В книгата „Откажи се“, която наскоро излезе в мой превод на български с логото на изд. „Хермес“, Ани Дюк рисува една по-нюансирана картина на реалните измерения на дилемата „да упорствам или да се откажа“.
И показва защо да умееш да се отказваш от правилните неща и в правилния момент е точно толкова ценно умение, колкото и способността да упорстваш в правилните неща и в правилния момент.
„Откажи се“ е една от най-обогатяващите в интелектуален план и най-увлекателно написани нехудожествени книги, които съм чел през последните години.
Авторката обвързва брилянтно теорията и практиката, обяснява ясно и без увъртания, избрала е подходяща структура за книгата съобразно темата, подбрала е интересни примери и е организирала информацията така, че да е лесно смилаема.
Отдолу резюмирам „Откажи се“, след което ви поднасям порция храна за размисъл под формата на мои любими цитати от книгата. Надявам се чрез тях да придобиете още по-добра представа за идеите на авторката и нейния стил на писане и да се убедите сами в достойнствата на книгата.
Благодаря на Даниела Атанасова, главна редакторка на изд. „Хермес“ и отговорна редакторка на българското издание на „Откажи се“, че ми повери превода на книгата.
.
Книгата накратко
Ани Дюк, консултантка в областта на вземането на решения и бивш професионален покер играч със спечелени над 4 млн. долара от наградни фондове, излага тезата, че всяко наше решение се основава на непълна информация и тъкмо отказването ни позволява да се приспособяваме към промените в света и в нас самите и да постигаме дългосрочните си цели. Тази адаптация е възможна благодарение на новата информация, която получаваме в движение.
Отказването не е проява на слабост, малодушие или мързел, категорична е авторката. Отказването е прозорлива и необходима (понякога дори животоспасяваща) стъпка в ситуации, в които виждаме, че дадено начинание е прекалено рисковано, няма необходимия потенциал, не ни доставя удоволствие, вреди ни или вече не си заслужава.
Ние разполагаме с ограничено време, енергия, способност за концентрация и пари. Отказвайки се в правилния момент, ние увеличаваме шансовете си да използваме тези ограничени ресурси в съответствие с нашите ценности, предпочитания и стремежи.
Според Дюк в съвременната култура упоритостта е издигната на пиедестал, докато отказването и промяната в курса се разглеждат като слабост или порок. Успехът често се приписва на постоянството, но това е подвеждащо, отбелязва Дюк.
Причината: постигналият успех в която и да било сфера по дефиниция е демонстрирал постоянство, но това не означава, че ако упорстваш достатъчно, със сигурност ще успееш.
Успехът не се състои в упоритото придържане към нещата по принцип, а в упоритото придържане към правилните за нас неща и отказването от всичко останало, подчертава Дюк.
Тя е съгласна, че постоянството е добродетел, но уточнява, че по същия начин, по който ни позволява да постигаме смислени и реалистични цели, то може и да ни подлъже да влагаме време, усилия и пари в каузи, обречени на провал – било заради ограничен потенциал, било заради промени в средата или в нашите виждания, очаквания и цели.
Ето защо постоянството и отказването, подобно на успеха и неуспеха, е редно да се разглеждат в контекст и с мисъл за бъдещето, а не абстрактно и в краткосрочен план.
Дюк споделя, че в разговор по темата с изследователя, университетски преподавател и автор Филип Тетлок в момент, в който идеята за написването на „Откажи се“ е била в зародиш, той ѝ е казал: „Обратното на голямата добродетел също е добродетел. Обратното на упоритостта е отказването, което също е прекрасна добродетел“.
Тя отива още по-далеч, като заявява, че отказването и упорстването са двете страни на едно и също решение: когато избираме да упорстваме, ние същевременно избираме да не се откажем; когато избираме да се откажем, ние също така избираме да не упорстваме.
В „Откажи се“ Дюк разглежда факторите, заради които имаме изкривена представа за упорстването и отказването и за тяхната връзка с успеха и благосъстоянието, наред с психологическите и социалните явления, под чието влияние често вземаме погрешни решения. Сред факторите и явленията, подкопаващи нашата рационалност, са:
- отвращение от загубата (loss aversion): болката, която ни причиняват загубите, е по-силна от радостта, която ни носят победите
- фокусиране върху необратимите загуби (sunk costs)
- склонност да влагаме още повече ресурси в начинания, които сме започнали, но които не дават желания резултат и дори увеличават загубите ни (escalating commitment): поведение, породено от заблудата, че така можем да оправдаем онова, което вече сме загубили
- усещане за собственост (ownership): склонността да ценим своите притежания и убеждения повече от притежанията и убежденията на другите, дори и те да са идентични на нашите
- когнитивен дисонанс (cognitive dissonance): чувството на дискомфорт, което изпитваме, когато не сме последователни в думите и действията си, които формират и поддържат нашата идентичност
- склоност да предпочитаме познатото пред непознатото и неясното (status quo bias)
- разглеждане на целите на принципа „минаваш – не минаваш“ (pass-fail nature of goals): това разбиране ни подвежда да отиваме в крайности и да пренебрегваме напредъка, който постигаме по пътя, за сметка на крайния резултат, което ни спира да опитваме нови неща от страх да не се „провалим“ и да не успеем да оправдаем своите или чужди очаквания
Дюк представя лесно приложими и ефективни техники за избягване на капаните, които ни поставят някои наши вродени склонности и социални фактори. Тези инструменти за вземане на решения имат за цел да ни помогнат да преценяваме кога си струва да упорстваме и кога е редно да се откажем и да поемем в друга посока. Те включват:
- активно търсене на честна (макар и потенциално болезнена) обратна връзка
- разглеждане на ситуацията през призмата на очакваните бъдещи ползи
- намиране на решение на най-големи предизвикателства във връзка с проекта, по който възнамеряваме да работим, преди да се захванем с нещата, с които знаем, че ще се справим, и които ни създават илюзия за напредък
- предварително изготвяне на критерии за отказване от типа „Ще закрия бизнеса, ако продажбите не достигнат (конкретна сума) до (конкретна дата)“ или „Ще продължавам да бягам на този маратон, освен ако не си счупя някоя кост“
- целеполагане с условност („освен ако“) – пример: „Ще остана на настоящата си работа, освен ако не се налага редовно да изпълнявам задачи извън работното си време“
- диверсифициране на опциите, с които разполагаме (наличие на план Б)
Докато очертава измеренията на сблъсъка между упорстването и отказването, Дюк се опира на трудовете на изследователи и писатели като Даниъл Канеман, Ричард Талер и Стивън Левит и ни поднася истории за хора и организации от света на бизнеса, спорта, шоубизнеса, обществените политики и армията, от чиито грешки и успехи можем да се поучим. Сред тях са:
- спортисти като боксьора Мохамед Али, скиорката Линдзи Вон, екстремния катерач Алекс Хонълд и олимпийската вицешампионка по фигурно пързаляне Саша Коен, както и участниците в завършилата с няколко жертви комерсиална експедиция до Еверест през 1996 г. (описана от Джон Кракауер в книгата „В разредения въздух“ и вдъхновил игралния филм „Еверест“ с режисьор Балтазар Кормакур)
- бизнесмени като Стюърт Батърфийлд (съосновател на платформата за споделяне на снимки Flickr и приложението за комуникация Slack), Ерик Телър (съосновател на X, вътрешния хъб за иновации на Google) и Рон Конуей (инвеститор в технологични компании)
- популярни стендъп комедианти като Ричард Прайър и Дейв Чапел
- компании като Sears, Philips и Blockbuster
.
Храна за размисъл от книгата
.
Отказването като възможност
Възможността да се откажем ни позволява да се оттеглим, когато установим, че това, което правим, не ни води към желания резултат. Ако сме близо до Еверест и времето се промени, е желателнон да тръгнем наобратно. Ако боксовият ни лекар ни информира, че бъбреците ни са увредени, можем да се оттеглим от спорта. Същият принцип важи за специалността, която следваме в университета; за работата ни; за посоката на кариерното ни развитие; за връзките ни; за уроците по пиано, които вземаме; и дори за нещо толкова незначително като филмите, които избираме да гледаме.
Възможността да се откажем ни помага да изследваме повече, да учим повече и в крайна сметка да намираме правилните неща, в които да упорстваме.
Когато контекстът го налага, ефективното отказване би трябвало да е определението за щастлив край. Просто ни е трудно да го видим в тази светлина, защото възприемаме отказването като провал.
Избирайте внимателно към какво да се придържате. Упорствайте в дейностите, които са от значение за вас, доставят ви щастие и ви приближават до вашите цели. Откажете се от всичко останало, за да освободите необходимите ресурси да преследвате целите си и да спреде да се държите за неща, които ви забавят.
Животът е твърде кратък, за да отделяме време за неща, които не си заслужават.
.
Навременно отказване
Когато се отказваме навреме, обикновено ни се струва, че се отказваме твърде рано.
Когато се отказваме навреме, на пръв поглед в този момент не се случва нищо чак толкова страшно. Причината е, че отказването се свежда до способността да надзърнеш в бъдещето, за да имаш предвид различните сценарии, които то може да ти поднесе, и да осъзнаеш, че вероятността от неблагоприятен развой на събитията е твърде голяма, за да си заслужава да продължаваш да правиш това, което си започнал.
В момента, в който отказването стане обективно най-добрият ни избор, нещата по принцип не изглеждат особено мрачни на практика, въпреки че настоящето все пак ни подсказва какво може да очакваме в бъдеще. Проблемът – може би заради отвращението ни от отказването – е, че ние сме склонни да рационализираме сигналите, съдържащи се в настоящето, които биха ни позволили да видим колко зле всъщност са нещата.
Придържането към определен курс на действие е единственият начин да разберем със сигурност какъв ще е крайният резултат. Отказването изисква да се примирим с мисълта, че няма да узнаем какво е можело да се случи.
.
С резервен план подръка
Светът, в който живеем, е изпълнен с несигурност. Всяко нещо, на което сме решили да се посветим – проект, спорт, работа, връзка, утре може и да го няма. Светът може да ни отмъкне онова, на което сме се посветили. Или самите ние може да решим да го зарежем при проямна в обстоятелствата. Може да имаме работа, която обичаме, и шеф, който ни помага в ролята на ментор, но той може да напусне и да бъде заменен от човек с токсичен характер. Може да живеем в апартамент, който обожаваме, но един ден съседите над нас да започнат да практикуват танци с дървени обувки като хоби. Може да изкачваме някой планински връх и внезапно да падне тежка мъгла. Във всяка от тези ситуации очакваната полза от пътя, по който вървим, не е такава, каквато е била, когато сме избрали да тръгнем по този път.
Невинаги светът е този, който се променя. Понякога ние се променяме. Нашите вкусове, предпочитания и ценности еволюират във времето. Работата, която обожаваме, когато сме на двайсет и няколко години, може да не ни харесва, когато станем на трийсет и няколко години. Като по-млади може да искаме в работата ни да има напрежение и да работим по 80 часа на седмица, но когато прехвърлим трийсетте, може да ценим времето си по различен начин и да сме по-малко склонни да жертваме времето, което прекарваме със семейството си, в гонене на кариерно израстване.
Независимо дали светът се променя, или ние се променяме, понякога ние сме в позицията да изберем да се откажем, но друг път светът взема това решение вместо нас.
Реалистично е да очакваме всеки от нас да се озове в една от тези две ситуации по отношение на нещо важно за него, вероятно дори много повече от веднъж. И в двата случая проучването на други възможности и най-малкото предприемането на първа стъпка за изготвяне на резрвен план ще направи отказването по-лесно.
Диверсификацията [на възможностите, които имаме пред себе си,] спомага не просто за по-меко приземяване при принудително отказване, а и за вземане на по-рационални решения, когато се чудим дали да се откажем от нещо, за което вече не си заслужава да отделяме време и енергия. Причината за това е, че е по-лесно да се откажем от нещо, когато знаем накъде сме се запътли. Наличието на алтернативни възможности премахва част от несигурността за това, което предстои; в противен случай по-голямата несигурност може да ни попречи да се откажем.
.
Напредък, резултати и контекст
Напредъкът по пътя би трябвало да се брои за някакъв успех, но ние игнорираме този напредък, защото свеждаме изпълнението на целите до „минаваш – не минаваш“, „всичко или нищо“, „да или не“. За нас частично признание не съществува. Като цяло оценяването на изпълнението на цели на принципа „минаваш – не минаваш“ може да възпрепятства напредъка ни, да предизвика нарастващо обвързване и да ни попречи да разглеждаме постигнатия напредък като успех. Неприятното в цялата работа е, че финалите линии често са произволни.
Ако избягаме пет километра в контекста на състезание по бягане на дистанция от пет километра, това е успех. Но ако избягаме същото разстояние в контекста на полумаратон, това е провал. Ако избягаме 13,1 мили в контекста на полумаратон, това е успех, но в контекста на маратон това е провал. А успешното пробягване на маратонската дистанция от 26,2 мили се превръща в провал, ако опитваме да завършим ултрамаратон.
Необходимо е да намерим начин изцяло да променим гледната си точка и да спрем да измерваме постиженията си единствено според това колко далеч сме от финалната линия. Трябва да започнем да отдаваме заслуженото на себе си за това колко далеч сме стигнали спрямо отправната ни точка.
.
Истината за прахосването на ресурси
Трябва да преосмислим значението на думата „прахосване“. Какво означава да пропиляваш времето, парите или усилията си? Проблемът ни е, че обикновено мислим за тези неща с поглед, обърнат към миналото. Струва ни се, че ако се откажем от нещо, тогава всичко, което сме вложили в него, ще отиде на вятъра. Само че тези ресурси вече са изразходвани и няма как да ги възстановим. Необхдимо е да започнем да мислим за прахосването на ресурси с поглед, отправен към бъдещето, а не обърнат към миналото. С други думи, трябва да осъзнаем, че същинското прахосване се изразява във влагането на още една минута, още един долар или допълнително усилие в нещо, което вече не си заслужава.
.
С умело отказване към победата
Има множество трудни неща, към които си заслужава да се стремим, и упоритостта ни помага да продължаваме да вървим напред, когато това е правилният ход. Но има и множество трудни неща, които не си заслужават, и затова способността да се отказваме в правилния момент също е умение, което си струва да развием […] В края на краищата всички ние следваме пътя, който очакваме да ни донесе най-голяма полза в течение на живота ни. Докато вървим по този път, ще ни се налага да се отказваме многократно.
Противно на битуващото мнение, победителите се отказват много пъти. Това им позволява да побеждават.
.
Корица на книгата в заглавното изображение: hermesbooks.bg
