В мига, в който проплаква за първи път, Оксана Александровна Бондарчук получава главната роля в един от най-ужасяващите филми на ужасите.
Оксана е родена през 1989 г. в Украйна. Тя идва на този свят с редица физически деформации – левият ѝ крак е значително по-къс от десния, има по шест пръста на краката, пръстите на ръцете ѝ са ципести, липсват ѝ някои кости под коленете, което ѝ създава трудности при ходене, има един бъбрек и т.н.
Смята се, че основна вина за вродените увреждания на Оксана има трагедия, случила се три години по-рано на няколкостотин километра от родния ѝ град, а именно аварията в съветската атомна електроцентрала в Чернобил, вследствие на която майка ѝ, както и много други хора в тази част на Украйна, са изложени на високи нива на радиация.
Изоставена от родителите си, Оксана прекарва така важните първи седем години от живота си в сиропиталища. Освен с физическите си недъзи и потискащите материални условия момичето трябва да се справя с насилие и страх, които я бележат завинаги – в буквален и в преносен смисъл. В едно от сиропиталищата Оксана губи и най-добрата си приятелка – загуба, която я преследва и до днес, защото Оксана се чувства виновна за случилото се.
В средата на 90-те години Гей Мастърс, американка на средна възраст, копнее да стане майка. По стечение на обстоятелствата тя не успява да има свое дете. Затова решава да си осинови дете с ясното съзнание, че ще го отгледа сама и че ще може да разчита единствено на подкрепата на родителите си. Когато попада на снимка на петгодишната Оксана, тя инстуитивно усеща, че е открила дъщерята, за която мечтае.
Макар да е наясно, че отглеждането на Оксана ще бъде много тежко с оглед на нейните здравословни проблеми, които налагат операции и всеотдайни грижи, тя прави първата крачка и стартира процедурата по осиновяване на момичето. Води тежка и на моменти обезсърчаваща битка с бюрократичните системи на две държави, разделени от хиляди километри, но година и половина по-късно усилията ѝ са увенчани с успех. Тя лети до Украйна и се връща обратно в САЩ заедно с Оксана.
С пристигането си в САЩ Оксана за първи път заживява в истински дом под крилото на жена, която през следващите години ще докаже, че майчинските грижи не зависят от биологичната връзка между майката и рожбата ѝ, а са плод на любовта и готовността на майката да се отдаде изцяло на добруването на детето.
Въпреки щастливия развой на събитията предизвикателствата пред Оксана не изчезват, напротив – в следващите няколко години тя остава без крака, след като първо единият ѝ крак е ампутиран над коляното, а впоследствие и другия.
Загубила краката си, Оксана не губи духа си. С помощта на майка си тя намира сили да се приспособи към придвижването с протези и да води максимално пълноценен живот, макар да осъзнава, че занапред ще бъде възприемана по различен начин от околните – защото действително е различна, – и макар че ще ѝ се наложи да се бори с разяждащия я отвътре комплекс за малоценност.
Своя спасителен пояс Оксана намира в спорта. Когато е на 13 г., тя започва да тренира адаптирано гребане. Благодарение на гребането тя не само калява духа и волята си, но и се осмелява да види себе си в нова светлина – не като човек, неспособен да постигне каквото и да било, а като човек с потенциал да стане истински шампион.
Две десетилетия по-късно Оксана Мастърс, която като дете е имала всички основания да потъне в най-дълбокия мрак и да загуби желанието си за живот, след като остава без родители, а по-късно и без крака, не просто продължава да се радва на живота, а пише история.
Със 7 златни, 7 сребърни и 3 бронзови медала от Летни и Зимни олимпийски игри днес Оксана, която през годините се е състезавала в четири различни дисциплини (гребане, колоездене, биатлон и ски бягане), е номер едно по медали от Параолимпийски игри в историята на САЩ. И тренира с надеждата да участва и на Летните олимпийски игри в Париж през 2024 г., когато ще бъде на 35 г.
Научих за Оксана Мастърс от сборника „Хроника на болката“ от талантливия разказвач на вдъхновяващи истории Иво Иванов. В моите очи тя е човек със свръхчовешки дух и несломима воля за живот.
С надеждата да вдъхновя и други хора, които, подобно на мен, водят непрестанна битка със своите вътрешни демони във вид на страхове, тревоги, съмнения и чувство на вина, отдолу ви представям няколко преведени от мен откъса от автобиографията на Оксана The Hard Parts: A Memoir of Courage and Triumph (2023).
Като журналист, писател и преводач на нехудожествена литература, който вярва, че вдъхновяващите истории и примери имат силата да ни мотивират да бъдем по-добри, по-силни и по-смели, аз ще направя всичко по силите си, за да убедя някое от уважаваните родни издателства да издаде книгата на български. Стискайте ми палци!
.
Спортът като терапия
Не се захванах със спорт с идеята да спечеля всичко, което бих могла да спечеля. За мен спортът беше терапия. Влюбих се в него от самото начало, защото той ми позволяваше да подобря здравословното си състояние и да открия сила в себе си, която не знаех, че е възможно да притежавам след загубата на краката ми.
.
Усещане за контрол
Гребането е моят глас, когато не мога да назова нещата и дори не знам как да ги изразя, освен да греба възможно най-усърдно […] Идеята, че мога да избера да упражнявам пълен контрол върху ума и тялото ми, ми е чужда. Интересното е, че според мен може би точно това е основната причина да обичам гребането. И да съм способна да понасям болката при продължително гребане. Защото аз си го причинявам сама на себе си и мога да спра по всяко време. Но пък и мога да избера да дам всичко от себе си, за да се добера до финала. Аз контролирам ситуацията. В този момент аз съм нормална. В този момент аз съм себе си.
Всяка секунда във водата се превръща в терапия. Идеята не е просто да си физически здрав. Идеята е да си психически и емоционално здрав, а пътуването по този път никога не свършва.
Смисълът за мен не е в наградите. Смисълът е в борбата – да тествам границите си, за да видя колко далеч мога да стигна.
.
Мечти и несъвършенства
Няма перфектна времева линия на живота, която се очаква да следвате. Няма перфектен път за постигане на целите ви. Това означава, че всеки от нас може да следва мечтите си, стига да го иска.
.
Вътрешна красота и увереност
Няма съвършен модел или идеал за красота. Само защото имаш такъв цвят коса или такъв цвят очи не означава, че си красив. Смятам, че нас, хората, ни привлича онова, което е вътре в нас – че когато смятаме един човек за красив, ние се свързваме с нещо на едно по-различно ниво. Нещо, което носим в себе си. Това е увереността. Именно увереността в себе си те прави силен.
.
Ние не сме това, което ни се случва
Случили са ми се гадни неща. Те. Не. Ме. Определят. Независимо колко грозна се чувствам, независимо колко ненавиждам тялото си, независимо колко мразя спомените си, аз пак заслужавам да бъда обичана. И да се радвам на добър живот.
Иска ми се всеки, който е преживял физическа или емоционална травма – за съжаление, някои от нас са преживели повече такива травми от останалите, – да може да разбере следното: ти не си продукт на обстоятелствата в живота ти. Ти не си това, което ти се е случило. Независимо от покварата на отношението, на което си бил подложен, ти си красив по свой собствен начин.
Когато пренаписваме историята си, ние се лекуваме. Когато пренаписваме историята си, ставаме по-силни. Когато пренаписваме историята си, ставаме неудържими. Никога няма крайна точка или таван на възможностите ни. Защото във всеки момент вървим само и единствено напред.
.
Историите като извор на вдъхновение
Необходимо е да споделяме историите си, да говорим дори за трудностите, през които сме преминали. Особено за трудностите. Защото нямаме никаква представа как историята ни би могла да промени нечий живот. Ако една-единствена история е причината някой друг днес да е обнадежден, да му се живее и да иска да направи нещо с живота си в своето ново нормално, ако той впоследствие се превърне в пример за друг човек, това е невероятна сила! Огромна сила, по-голяма от всеки един от нас.
.
Снимка на Оксана Мастърс, използвана в заглавното изображение: Getty Images. Източник: teamusa.com
