Съвсем наскоро в книжарниците се появи „Рана“.
В новия си роман Захари Карабашлиев ни връща към събитията на Добруджанския фронт през септември 1916 г., по време на Първата световна война, и една по-слабо позната страница от историята ни – трагичната участ на десетки хиляди българи в Одринска Тракия, които са убити, тормозени, ограбени или прокудени от домовете си през 1913 г.
„Рана“ е красив, смел и пропит от човечност опит за осмисляне на най-светлите и най-мрачните страни на човешката природа във вид на художествена творба, вдъхновена от реални събития отпреди повече от век.
Преплитайки историята на главния герой, български бежанец от Одринска Тракия, който като студент по право в София е мобилизиран на Добруджанския фронт, и колективната история на българите във и извън пределите на страната в началото на XX век, авторът ни заставя да се замислим за войната и за болката, тъгата, съмненията, омразата, спомените и надеждата за мир, справедливост и разбирателство, които тя неизбежно ни завещава.
Разказ за греховността на войната като източник на смърт, разруха, ненавист, жажда за мъст и бъдещи войни, „Рана“ е болезнено актуален в контекста на войната на Русия срещу Украйна, войната между Израел и групировката „Хамас“ в ивицата Газа и множеството други войни и прояви на насилие, които всекидневно изпепеляват човешки животи в различни части на света.
Но „Рана“ носи и светлина в себе си. Например авторът обрисува чистата, макар и кратка, любов, която пламва между двама млади с коренно различна съдба:
Скъпи Сава,
Три дни, откак не сме се виждали, а ето че се случи нещо странно – чух гласа ти на 170 километра от София, тук, в нашата севлиевска къща. Да не би да полудявам? Случвало ли ти се е – да чуеш някой да те вика? Ей тъй чух твоя глас вчера, ясно, сякаш идеше от съседната стая: „Елиза?“. И сякаш ме търсеше. Ти търсеше ли ме, мили мой?
Добрата ми баба Елисавета (на която съм кръстена) беше много радостна, че я уважихме с мама за рождения ѝ ден. Беше се приготвила, имаше весели гости, макар все жени (поради войната), и слава богу, никоя още не е с тъжно лице, всички мъже са живи, духът висок. Обичам баба и от малка ѝ споделям всичко, тъй че нямаше как да премълча и за тебе. Нали не се сърдиш? А тя, наместо да се обезпокои, че нещо ще ме отвлече от пианото и книгите, взе че ми се зарадва! Ще ти разказвам, като се видим.
А колко хубаво е тук, ако знаеш, особено по това време на годината, когато природата се събужда от зимата, всичко е съвсем същото, каквото го помня от детството си. Настоях, разбира се, да отидем до имотите ни в Балкана. Тръгнахме рано, че пътищата са невъзможни, и пътувахме дълго, без да спираме. Ах, как си заслужаваше. Гледката към връх Марагидик, и то от тази част на планината, от тази поляна, от която ти пиша сега, е нещо, което искам да запомня завинаги. Небето е синьо, та звъни, само няколко бели облачета подчертават драматичния силует на върха – каква мъжествена красота има този връх с женско име! Господ трябва да е имал нещо предвид, като ме е пратил тук, на тази земя, мисля си, докато седя тук и попивам с очи гледката. Как ми се иска да я споделя с теб! Нали ще дойдем заедно? Нали ще те доведа тук? Нали ще седнем тук, на тази поляна, и ще гледаме заедно това чудо?!
До утре в София.
Твоя, Елиза
Карабашлиев ни представя и обнадеждаващото приятелство, което един войник, ранен в още първото си сражение на фронта, завързва с четиригодишно момиченце, осиротяло заради войната и принудено да изживее ужаси, каквито никое дете не би трябвало да изживява:
Жаждата е нетърпима. Спират. Трябва да намери някаква влага, трябва да навлажни устните си, не издържа. Изтръгва стрък царевица, оглежда корена, изтръсква го от сухата пръст. Влага? Няма нищо. Още един. После още един, докато – нека си го признае – вече се надява и на червей. Защо не? Един влажен червей ще свърши работа, ще го изсмуче като костен мозък. Но няма червеи.
„Какво пявиш?“, чува гласчето [на осиротялото момиченце].
„Търся съкровище“, троснато отвръща Сава.
„Какво е стъкловище?“
„Нещо, което е заровено в земята.“
Момиченцето мълчи. После казва равно:
„Йовко е стъкловище.“
„Кой е Йовко?“
„Моето бятче.“
„Твоето братче Йовко е съкровище? Защо е съкровище?“
„Защото го зайовиха в земята.“
Не на последно място по важност, Карабашлиев ни пренася в атмосферата на София от началото на XX век чрез своите пъстри и „живи“ описания на онова време:
Отиде пак до Женския пазар. Женски беше. Селянки откъде ли не – но с различни носии, с различни кърпи на главите, с раазлични лица и – заговориш ли ги – с различна реч. Някои клечаха, свили колене под гърдите си като кадъни, а пред тях кошничка с яйца или круши, други с ябълки и орехи върху чисто месалче, трети изправени зад сергиите, на които бяха наредени сирене, масло, подправки, познаваше забрадките на каракачанките, които предлагаха вълна и пъстри годежарски чорапи; имаше и жени с тракийски носии – те продаваха домати, пипер, картофи, дини, пъпеш, дюли… Гледаше да не се издава, че са земляци. Повечето бяха с тъжни лица, някои с черни забрадки, не можеше да събере сили да говори с тях.
Имаше на Женския пазар и мъже, но възрастни – най-често бяха насядали унило край волски каруци, пълни догоре с дърва за огрев. Другаде клечаха пред черджета, засипани със стари дрехи и обуща кой знае откъде, с кюнци, ръждясали железарии и малки печки. Годните и млади мъже бяха на война.
Преди да излезе от пазара, се оказа пред един едноок продавач на слънчогледови семки. Беше клекнал зад малката си кошничка и пълнеше семките в книжни фунийки от „Вечерна поща“, като ги отмерваше най-съвестно с малка ракиена чашка. След което забождаше в семките напълнените фунийки в правилни редици.
Сава купи по едно пакетче семки за себе си, за майка си и сестрите и тръгна към училището, докато мислеше как всички тук се въвличаха в някаква ежеминутна търговия. Някой нещо продаваше, друг купуваше – а никъде не се виждаха градини, бостани, кошари и свинарници, никой не заменяше една стока с друга, както често ставаше по селата, тук едни хора вадеха пари от джобовете си и купуваха от други. Ето този малък човек с едно око продаваше семки и живееше. Следователно можеше. Намираше се работа за всички. Значи щеше да се намери и за него.
На следващия ден почна като хамалин на гарата. Записа и гимназия. В следващите две години щеше да я завърши и да бъде студент. Беше трудно.
Но най-тежкото беше останало назад. Беше свободен.
Аз не съм литературен критик, а най-обикновен читател, който съди за достойнствата на една литературна творба по цялостното ѝ въздействие върху мен. Стигне ли историята до сърцето ми и провокира ли ме да си задавам въпроси и да (съ)чувствам, значи авторът си е свършил работата.
„Рана“ напълно отговаря на това описание. Затова се надявам романът да достигне до колкото се може повече читатели във и извън България и да бъде превърнат във филм от режисьор, който има сетивата и уменията да пресъздаде история от подобен мащаб на големия екран.
Междувременно отдолу ви поднасям любими мои откъси от „Рана“, които дават ценна храна за размисъл и илюстрират актуалността на разгледаните от Карабашлиев теми в романа.
.
Знание за миналото
Ама сетне [след войната] ще си хванеш пътя в живота, а това тук ще го забравиш […] А трябва да се помни, момче. Защото се забравя. И доброто се забравя, и лошото. Хеле пък лошото най се забравя. И пак се повтаря. Щото хората не си разказват лошото, гледат да го забравят. Сякаш като го забравят, то ще изчезне.
Може и така да е, казвам. Кой иска да помни лошото?
То и не трябва да се помни, ама трябва да се знае.
.
От една война към друга
Всяка война засяга всички живи. Ако не тази война, то следващата. Ако не следващата, то друга, още по-модерна и по-смъртна, може би война в следващия век или по-следващия. Всяка война ще е предпоследна, ако нещо не се промени, всяка война ще копае окопи за следващата.
.
„Не“ на човекоубийството
Откакто започна тази голяма война, не мога да спра да мисля – какво е решението? Как да се спре това безсмислие, този грях на греховете – държавата да принуждава обикновени хора да убиват. И най-краткият отговор е сякаш най-простият. Държавата просто трябва да спре да убива. Само тогава ще спрат войните. Но ще кажеш – и в мирно време се убива, има най-тежко наказание за най-тежки престъпления. И как да накажеш един свиреп убиец? А как смъртната присъда наказва един свиреп убиец, като го убива? Това не е наказание, а отмъщение. Да убиеш човек, за да покажеш на другите, че е лошо да се убива човек? Това е абсурд.
Затова на човекоубийството трябва да се наложи табу. Като на човекоядството. Тъй както човекоядството е вън от всякакви морални и юридически граници, тъй трябва да бъде и с човекоубийството. Хората не ядат други хора, защото е табу. И никоя държава, колкото и да е закъсала за изхранването си, не е прибягнала до човекоядство. А човекоубийство – и то най-организирано – всяка държава извършва по време на война. Един ден обаче хората ще осъзнаят, че това е безумие. И ще спрат това. Един ден. Ще видиш, мили. Един ден дори мисълта човек да убие друг човек ще бъде немислима.
.
Човешкият дълг на първо място
Повечето от българските обикновени войници бяха бесни – увещаваха командването, молеха да помогнат, спореха, заплашваха, някои плачеха от безпомощност, но… българската войска нямало как да помогне, нямала изрична заповед да мине от другата страна на реката и да осигури преминаването на народа през Арда. Някои от командирите се извръщаха на другата страна да не виждат как насълзените войници не им се подчиняваха, как събличаха куртките си, сгъваха ги до някое дърво и скачаха в реката, високо вдигнали пушки, и преминаваха от другата страна, за да отбраняват невинните. Връщаха се изтощени, гневни, с деца, накачулени по гърбовете, после пак отиваха, доста деца се спасиха по този начин.
Но башибозукът вилня още два дни – каквото можаха, изклаха, безчестиха, грабиха… Воеводите Славов и Маджаров и четниците минаваха напред-назад през реката и спасяваха, когото могат. И те по няколко деца влачеха на всяко минаване – кое се покачило на главата на някой юнак, кое го държи за патрондашите, трето увиснало за колана… Идват, изтърсят дечурлигата, кашлят, псуват и се връщат пак оттатък реката, от дрехите им шурти вода, висят треволяци, краката в черна кал.
Колко народ остана там, колко деца последваха съдбата на Катето [която загубва живота си]!
Значи българското командване можеше да изпълнява команди, които идваха отдалеч и отгоре, а не откликна на човешкия зов за помощ от отсрещния бряг!
Значи българското командване можеше да се изправи срещу редовни армии, да побеждава в окопи и бойни полета, да превземе Одрин, ако му се заповяда, а не можеше да се справи с банда побеснял башибозук на един хвърлей разстояние!
Как е възможно, питам се сега – пред цяла Европа да надуваш фанфари, че вдигаш война, защото не издържаш да гледаш сълзите и да слушаш плача на онеправданото българско население, останало под робство, а когато самото това население се струпа на отсрещния бряг на реката и моли за помощ, да му обърнеш гръб?
Как можеш с оръжие в ръка да изпълняваш дълг към отечеството, когато ти се заповяда, а не можеш човешкия си дълг да изпълниш, защото „нямаш заповед“ отгоре?
Това не го разбирах тогава, не го разбирам и сега.
.
Същината на патриотизма
Но да си патриот, какво е? Дълг е. Само онзи, който не смята патриотизма за свой дълг, говори непрестанно за патриотизъм. Този, който наистина обича жена си, децата си, родителите си, прави ли афиш това? Не. Просто ги обича, грижи се за тях. Така мисля, че трябва да е и отношението към родината – няма нужда да говориш за патриотизъм, ако го имаш. Да си честен човек, да обичаш страната си, защото знаеш историята ѝ (и хубавото, и лошото), да не плюеш по улицата, да поздравяваш съседа си – това е патриотизъм.
.
Еднакви под земята
Под земята няма турци, няма гърци, няма българи, сине. Една е за всички и всички сме едно под нея. Ама не го разбираме, докато я тъпчем отгоре.
.
Живи, ала слепи
Живите не виждат смъртта – тя е друго царство.
Живите не виждат и живота – защото са в него.
Живите не виждат.
.
Огнивото на човечеството
Всичко това, което правим по време на война, е от страх. За да не ни убият – убиваме. Страхът от смърт причинява повече смърт. Битката се разпалва от страха на войници, а войната – от страха на политици и владетели. Страхът е огнивото на човечеството, по дяволите. Но докъде ще стигне това човечество с това огниво? И колко далеч трябва да стигне, за да осъзнае, че се движи с погрешното гориво в неправилна посока?
.
Лошотията в нас
После обаче дойде войната между съюзниците през лятото на 1913-а, България изтегли войската си от Одринска Тракия, това доведе безвластие, с безвластието дойде беззаконие, а с него – нов порой от насилия. Всеки, който имаше пушка, започна да гони всеки друг, да посяга на дом, имот, вяра, чест. Турците казваха, че са гонени от християни, българите бяха гонени от турци, гърци и сърби, гърци и турци бягаха от българи, албанци – от сърби, а румънците нападнаха българите от север.
Всеки започна да гледа не многото, по което си прилича с другия, а малкото, в което се различава; всеки се вторачи в съседа си – вяра, език, народност, – просто войната направи всяко насилие възможно.
Там, откъдето минаваше войната, следваше я разрушението. Всичко, градено с труд и човещина, рухваше. Сякаш всички полудяха. И най-немислимото посегателство стана позволено. Сякаш земята се пропука, сякаш от някакви тайни дотогава процепи между ада и света се заизмъква злото и впи безмилостни нокти в човешкия род.
Дали всяка война за справедливост завършва с нови несправедливости?
Кои са тогава лошите хора, пак си спомни въпроса на детето. Кои са лоши, кои по-лоши от тях, а кои най-лоши?
Самите народи, които един на друг си причиняват тези насилия, страдания и зверства? Не, това не можеше да е така.
Други народи или някакви напреднали икономически „велики сили“, които неуморно насъскват балканските племена да се бият и самоизяждат едни други? В това също нямаше никакъв смисъл, най-малко икономически – нали, ако търси икономическа изгода, големият капитал би искал по-богати държави клиенти.
А може би лошите са тези, които най-яростно наричат другите „лоши“; тези, които търсят ежедневни поводи да предизвикват конфликти – около себе си, около своята група, етнос или партия, в страната си, в Народното съъбрание; тези, които върху лъжи и полуистини формират мнение в обществото и които после използват това обществено мнение, за да действат срещу интересите на същото това общество; тези, които работят срещу собствения си народ. Така е сигурно във всеки народ, във всяка прослойка, всеки град и село, лошите са навсякъде. А най-лесно можеш да познаеш лошите по това, че винаги сочат с пръст други, които да обвинят за лоши.
Но как да обясни всичко това Сава на едно дете?
Нека се опита поне да го спаси. И дано то порасне образовано и в свобода, та само да търси отговори.
.
Погубено бъдеще
Каква загуба е убийството на млад човек! Та нали с живота му си отива не само едно непознато минало, а и едно неизвървяно бъдеще. А в това бъдеще може да лежи един бог знае какво – някакво откритие, което да спаси човечеството от нова война, от нова епидемия или от друга някоя катастрофа; нова идея, симфония, картина, книга; или пък един просто почтен живот с деца, скърби и радост.
От тази грозна война, в която влязохме отвсякъде така различни, ние всички излизаме еднакви – убийци или мъртъвци. В най-добрия случай ранени, но завинаги.
Чудя се дали някога ще можем да си простим едни на други.
.
Източник на корицата на книгата: ciela.com
