През последните няколко десетилетия индивидуализмът се утвърди като основен елемент в живота ни.
Колкото и различни да сме един от друг обаче, ние продължаваме да си приличаме по много показатели. И като че ли едно от нещата, по които най-много си приличаме, е стремежът ни да бъдем „най“: най-добри, най-находчиви, най-красиви, най-смели, най-издръжливи, най-популярни, най-богати, най-щастливи…
Понякога аз също попадам в коварния капан да смятам, че трябва да бъда най-добър сред най-добрите в една или друга категория. Сякаш, ако не съм най-добър, нямам право да бъда уважаван, обичан или ценен.
Но наскоро интервюирах Димитър Михайлов от BB-Team и той ми препоръча един много по-здравословен подход.
Вместо да си поставяме за цел да бъдем „най-добри“, можем да изберем да ставаме все „по-добри“.
Защото представата за „най-добър“ в някаква степен е ограничаваща, все едно сме достигнали някакъв таван, докато стремежът да бъдем „по-добра“ версия на себе си ни кара постоянно да надграждаме, обясни ми Димитър.
Замислих се колко мотивираща и същевременно освобождаваща е тази философия.
Вместо да се натоварваме със свръхочаквания към себе си, които ни спират да действаме от страх, че можем да постигнем по-малко, отколкото ни се иска, можем просто да полагаме усилия да учим, да се усъвършенстваме и да развиваме характера си.
И да избягваме да се сравняваме с другите, защото, дори и да сме надарени с изключителен интелект или талант, винаги ще се намери някой, който да ни превъзхожда.
Ако днес сме с една идея по-добри от вчера, а утре сме поне с малко по-добри от днес, значи сме на прав път – независимо от допуснатите грешки и временните неуспехи по време на пътуването.