Д-р Габор Мате (1944) е международно признат канадски психиатър и психотерапевт от унгарски произход. Специалист в лечението на зависимости, експерт по детско развитие и съавтор на терапевтичния подход за лечение на травми Compassionate Inquiry (Състрадателно изучаване) и на едноименната програма за професионално обучение.
Автор на 4 книги: „Разпилян ум: произход и лечение на Синдрома на дефицит на вниманието“, „Когато тялото казва НЕ: цената на скрития стрес“, „В света на гладните духове: близки срещи със зависимостта“ и „Стойте до детето си: защо родителят е по-важен от връстника“. Те са публикувани на 25 езика в тираж от над 1 милион екземляра.
Първите две книги се появиха на български език по-рано тази година в превод на Ирина Манушева. Другите две предстои да бъдат издадени на български.
През есента на тази година на английски, както и на български, предстои да излезе петата книга на д-р Мате – „Митът за нормалното: травмата, болестта и изцелението в един токсичен свят“.
Работата и животът на д-р Мате са във фокуса на излезлия през 2021 г. документален филм „Мъдростта на травмата“. Негови автори са Зая (Ралица) Бенацо, която е българка, и нейният съпруг Маурицио Бенацо. Те са основатели на базираната в САЩ организация Science and Nonduality.
За изключителната си работа д-р Мате е удостоен с Ордена на Канада – най-високото гражданско отличие в страната.
На 17 и 18 май 2022 г. д-р Мате гостува в България като част от европейското си турне и благодарение на партньорството между Science and Nonduality, ИК „Кибеа“ и „Чай във фабриката“ и с подкрепата на Унгарския културен институт в София.
На 17 май имаше прожекция на „Мъдростта на травмата“ в кино „Люмиер“ (НДК), а на 18 май се проведоха две събития с участието на д-р Мате: семинар за професионалисти (като психиатри, психотерапевти, социални работници и др.) и разговор с почитателите на книгите и идеите му.
Отдолу представям акцентите от това, което д-р Габор Мате каза по време на срещата със стотици почитатели на работата му, в адаптиран и съкратен вид и в мой превод.
В края на текста предлагам и списък с интервюта на д-р Габор Мате и Зая (Ралица) и Маурицио Бенацо за български медии.
.
Елементите на психическата устойчивост
Има две причини [хората да са имат различно ниво на психическа устойчивост и да реагират по различен начин на травми].
Първо, в Западния свят разделяме ума от тялото, както и индивида от средата. Когато говорим за психическа издръжливост, ние търсим качествата, които правят един човек толкова издръжлив. В действителност обаче, когато изследваме темата за психическата устойчивост, откриваме, че тя е продукт на социалните взаимоотношения. Хората, които имат контакти, връзки и състрадание в живота си, са психически издръжливи, а хората, които са по-изолирани, имат по-ниско ниво на психическа издръжливост. Обикновено е въпрос на свързаност. Дори в даден момент да страдате, ако в живота ви има човек, който ви разбира, дори той да не може да промени ситуацията, в която се намирате, само като показва, че ви разбира, това ще ви направи по-издръжливи. Това е първият елемент: взаимоотношенията.
Вторият е чувствителността. Психиатрите на Запад са склонни да вярват, че психичните заболявания имат генетична основа. Няма никакви доказателства в подкрепа на това. Не съществува един ген или група от гени, които да причиняват каквото и да било психично заболяване. Не съществува група от гени, чието наличие автоматично да означава, че вие ще развиете определено психично заболяване. Не съществува група от гени, чиято липса гарантира, че няма да развитие психично заболяване. Вместо това има една много голяма група от гени и колкото повече от тях имате, толкова по-вероятно е да развиете психично заболяване – било то депресия, тревожност, дефицит на вниманието и хиперактивност или психоза. Тези гени обаче не определят какво заболяване ще развиете. Те определят нивото на чувствителност на човек.
Някои хора просто са по-чувствителни от другите. Колкото по-чувствителен си, толкова по-наранен ще бъдеш [от една или друга травма]. [Но чувствителните хора] не са чувствителни само към лошите неща; те са чувствителни и към хубавите неща. Това означава, че ако те имат необходимата подкрепа, те ще бъдат по-силни психически.
Психическата издръжливост е продукт на подкрепата и чувствителността.
.
Нужда от безусловно приемане
Една от най-важните потребности на децата е абсолютното, безусловно приемане. Приемам те не защото си хубав, не защото си умен, не защото имаш перфектно тяло, не защото ме слушаш, не защото си добър; просто те приемам.
.
Връзката между родителя и детето
Какво се случва в света днес? Поне в Северна Америка виждаме повече деца в беда, повече агресивни деца, повече депресирани деца, повече деца с проблеми с концентрацията, повече деца с поведенчески проблеми, повече млади хора, страдащи от зависимости, повече млади хора с мисли за самоубийство.
Какво се случва? Не може причината да се крие в гените, тъй като гените не се изменят за няколко години. Какво се е променило? Променил се е контекстът, в който децата биват отглеждани.
В продължение на милиони години, допреди 10 000-15 000 години, хората са живеели в малки групи на ловци събирачи. Членовете на тези групи пътували заедно, родителите постоянно били с децата си и ги носели навсякъде със себе си, децата не спели в отделни стаи, постоянно били заобиколени от възрастни и родителите им не ги удряли. Когато християните стигнали до Северна Америка, едно от нещата, които ги разстроило, бил фактът, че местните жители не биели децата си. В очите на християните това било ужасно. Децата на местните имали силна връзка с възрастните и прекарвали по цял ден с тях. Така сме еволюирали и затова търсенето на връзка е наша потребност като човешки същества, [особено в детска възраст].
В съвременния свят децата са отделени от родителите си през повечето време; виждат ги сутрин, вечер и през почивните дни. Освен това имаме смартфони и дори когато децата са у дома, те не са с родителите си, а с други деца. От биологична гледна точка детският мозък има нужда да се свърже с друг човек. Как се чувствате, когато като възрастни сте напълно сами и не поддържате връзка с никого? Ужасно. Но за децата това преживяване е непоносимо, защото е в природата им да търсят свързаност, да се чувстват привързани към някого. Днес децата са станали твърде привързани един към друг и когато това се случи, родителите губят авторитета и властта си.
Ние си мислим, че децата ни слушат, защото сме по-силни и по-умни, но не това е причината. Децата ни слушат, защото искат да се свържат с нас, да изпитват чувство на принадлежност спрямо нас. Но когато децата изградят връзки със свои връстници, родителят е изместен. Сега вече децата искат да се впечатляват едни други, учат едни от други, общуват помежду си, искат да говорят като другите деца, искат да се обличат като тях, искат да слушат музиката, която всички слушат. Родителите са загубили авторитета си, а когато родителите загубят авторитета си, те изпадат в състояние на отчаяние и тревожност и стават по-авторитарни – започват да контролират децата си, да ги наказват, да ги заплашват. Или вдигат ръце. Когато това се случи, те губят децата си още повече. Ето защо родителите трябва да играят по-голяма роля в живота на децата си от техните връстници – просто за връстниците не е присъщо да се отглеждат един друг.
Един от съветите, които родителите в Северна Америка получават, е, когато детето им се държи „лошо“, да му дадат „таймаут“ – тоест да го изпратят в различна стая и да го оставят само. Този подход работи при малките деца, защото те отчаяно искат да бъдат привързани към родителите си. Когато кажете на детето: „Таймаут“, вие всъщност му казвате: „Знам коя е най-голямата ти потребност – да се чувстваш привързан. Знам и от какво най-много се страхуваш – да изгубиш връзката с човека, към когото си привързан. Всеки път, когато не ми угаждаш, аз ще те заплашвам със загубата на тази връзка“. Какво научава детето в този процес? Научава, че обичта е условна, че зависи от послушание спрямо родителите и че ако то не слуша, ще бъде прокудено.
В Северна Америка са продадени милиони книги, проповядващи тази глупава, античовешка идея, и милионите родители, които следват този съвет, травмират децата си, за да ги накарат да се държат добре. Това работи за известно време, но не дава кой знае какъв резултат при тийнейджърите, защото на тийнейджърите не им пука, те са откъснати от родителите си. [Струва си да отбележим, че] когато едно дете е ядосано и разстроено, точно тогава то има най-голяма нужда от родителите си, защото е в беда.
Ние, хората на Запад, не сме толкова умни, колкото са коренните жители. Те са знаели в какво се изразява доброто родителство. Коренните жители на Канада са били много по-добри родители от нас до момента, в които ние не сме унищожили тяхната култура. В продължение на 100 години ние сме им причинявали болка, биели сме ги, насилвали сме сексуално децата им, отвличали сме децата и те не са можели да бъдат с родителите си, убили сме много от тези хора. В резултат днес сред коренното население се наблюдават най-високите нива на зависимости, болести, самоубийства, отчаяние, насилие, сексуално насилие над деца. Това е така, защото сме съсипали семействата и начина им на живот.
.
Развитието на детето като приоритет
В отношенията с децата си можем да преследваме две цели.
Едната може да е свързана с поведението на детето. Ако искате детето ви да се държи добре, бийте го. То ще се държи добре, защото ще се страхува от вас.
Другата цел, която можете да си поставите спрямо детето, е свързана с неговото здравословно развитие. В преследването на тази цел ще действате по много различен начин. Няма да гоните детето, няма да го наказвате и няма да го удряте; вместо това ще се стремите да изградите връзка с него, защото тази връзка е основата за здравословното му развитие.
Въпросът, който трябва да си зададем като родители, като учители и като общество, е: „Какво е нашата цел – поведение или развитие?“. Много пъти в опитите си да накараме детето да се държи добре, ние всъщност подкопаваме неговото развитие.
Развитието на детето трябва да бъде нашата първа и единствена цел. Когато децата имат правилните условия за развитие, те се превръщат в добри хора, които са уверени в себе си и изграждат връзка с други хора на базата на взаимно уважение.
.
Травмата и изцелението
Болката е част от човешкия живот. Ако загубите някого, ще ви боли. Но това не е травма, това е болка.
Налице е травма, когато миналото контролира настоящето ви, когато не сте в състояние да се справите с болката в живота си.
Може ли травмата да бъде излекувана напълно? Не знам. Знам обаче, че може да бъде излекувана в значителна степен. Лечението е възможно във всеки етап от живота. За мен е важно да разглеждам лечението като непрекъснат процес.
[Нека ви споделя нещо.] Аз сам написах текста, който ще бъде изписан на надгробния ми камък. Той гласи: „Наложи се да положа много повече усилия, отколкото бях очаквал“.
.
Коренът на зависимостите
Зависимостта се проявява като поведение, в което човек намира временно удоволствие и облекчение и което следователно жадува силно, но от което търпи негативни последствия в дългосрочен план и се затруднява да се откаже въпреки негативните последици. Човек може да е зависим към наркотици, алкохол, никотин, кофеин, пазаруване, храна, хазарт, мобилния телефон, интернет, работа…
[Зависимостта] е опит да не чувстваш болката, която си преживял, да избягаш от проблем. За да откриете истинския проблем, трябва да се запитате: защо не обърнах достатъчно внимание? Защо не се чувствах достатъчно жив? Защо изпитвах нужда да избягам от реалността? Защо изпитвах толкова силна болка? В отговорите на тези въпроси ще намерите вашата травма. Зависимостта винаги е опит за бягство от някаква травма.
Затова, ако се наложи да поговоря с някой, който страда от зависимост, няма да бързам да му давам съвети. Първо ще ги попитам какво му дава зависимостта. После ще му кажа: „Разбирам те, защото и аз искам същото нещо. Всички искаме едно и също. Ти си съвсем нормално човешко същество; просто си много наранен и това е твоят начин да се справиш с болката“. След това ще го попитам: „Какво ти се е случило?“. След като го изслушам и изградя връзка с него, ще премина към даването на съвети, стига той да иска да получи съвет. Няма обаче да тръгна да му давам съвет още в началото; първо ще се опитам да го опозная.
.
Коварният допамин
В основата на всяка зависимост стои временното вълнение и усещането, че си наистина жив. Това е свързано с невротрансмитера допамин. Без допамин ние нямаме енергия, не проявяваме интерес, не сме любопитни. Мозъкът ни произвежда допамин, когато изследваме нова среда, изучаваме нов предмет, търсим храна или сексуален партньор.
Всички хора, които страдат от зависимости, копнеят за прилив на допамин. Те могат да си го набавят по два начина: като си инжектират [някакво вещество], което временно ще повиши тяхното ниво на допамин, или като извършват вълнуваща за тях дейност. За един това може да е пазаруване, за друг – секс, за трети – хазарт. Наблюденията показват, че когато един човек пребори своята зависимост, той обикновено развива друга зависимост. Защо? Защото той продължава да копнее за същия този допамин.
.
Ролята на терапевта
Може ли терапевтът да приеме безусловно пациента? Може ли терапевтът да каже: „Аз ще приема всичко, което ми дадеш. Каквито и емоции да изпитваш, каквото и поведение да описваш, каквато и дисфункция да е налице в живота ти, аз няма да те съдя и няма да те отпратя. Ще те слушам и ще ти говоря със състрадание“?
Така изглежда безусловната обич. Тук не става дума за емоциите на терапевта, а за нуждата той да приеме пациента безусловно, да не го съди и да му осигури безопасна среда. Това е всичко.
Не е необходимо [терапевтът] да се превръща в родител; той просто трябва да се държи като такъв по време на конкретен сеанс с конкретен пациент. Ако терапевтът се затуднява да осигури такава подкрепа, ако забелязва, че вътрешно осъжда пациента, това е окей, но в този случай терапевтът трябва да прояви любопитство към самия себе си: „Кое ме кара да давам оценка на пациента и евентуално да го отпратя?“.
Терапевтът трябва да поеме отговорност и да се вгледа в себе си, за да види, че не е по-различен от клиентите си. Това са двама души, които са равнопоставени помежду си.
.
Отговорността като избор
Това, че на даден човек му се е случило нещо лошо, не го прави жертва.
[Ако гледам на себе си] като на жертва, това означава, че до края на живота си ще бъда белязан от това, което ми се е случило. Съзнанието на жертва ни осигурява комфорт. Ние, хората, обичаме да бъдем жертви; правим го на политическо, национално и индивидуално ниво. Вечно сме жертви на някой друг. Това ни харесва, защото по този начин чувстваме, че ние сме правите, а другите грешат.
Но [съзнанието на жертва] ви поставя в състояние на пълна безпомощност.
Когато си жертва, ти не поемаш отговорност. Едно е да кажем на някого: „Случило ти се е нещо, което ти е създало проблеми“, но е съвсем друго да кажем: „Оттук следва, че си безпомощен“. Аз не казвам на хората, че са жертви. Казвам им: „Случило ти се е нещо и ти се отговорен да се излекуваш“.
Въпросът не е дали ти се е случило нещо. Въпросът е дали искаш да поемеш отговорност.
.
Интервюта за български медии
Д-р Габор Мате: Децата трябва да се обичат такива, каквито са! – Теодора Симова за предаването „По-полека“ („Дарик радио“)
Болката на света: интервю със световноизвестния лекар Габор Мате – Петър Георгиев за предаването „Панорама“ (БНТ)
Габор Мате: докторът, който нашепва на травмата и я лекува – Славена Илиева за предаването „Нощен хоризонт“ (БНР)
Зая (Ралица) и Маурицио Бенацо за филма „Мъдростта на травмата“ – Димитър Стоянович за предаването „Култура.БГ“ (БНТ)
.
Заглавна снимка на д-р Габор Мате: Майкъл Мостър. Източник: Facebook страница на д-р Габор Мате
