Да се провалиш успешно

Типичен летен ден. Не помня годината, но трябва да съм бил на четири или пет. Аз и чичо вървим от вкъщи към малко фотостудио в центъра на Кюстендил, където професионален фотограф ще направи професионална снимка на потенциален професионален футболист в екип на Байерн (Мюнхен).

Около 15 минути след тръгването ни аз и чичо стигаме до желаната дестинация. Той обяснява на фотографите защо сме дошли. С единия от тях отиваме до близката градинка пред сградата на общината.

Просто гледай в камерата и се усмихвай за няколко се­кунди.

Всичко приключва, преди да е започнало. Няколко ми­нути по-късно съм обратно вкъщи. Единствената разлика е снимката.

Тази снимка ме придружава повече от 20 години. Об­лечен съм в екип на Байерн (Мюнхен): тениска на синьо-червени райета и черни гащета. Половината от тениската отпред е заета от емблемата и името на Opel, световноиз­вестната немска марка автомобили, която по онова време беше спонсор на Байерн. Сини чорапи с по две бели ленти точно под коляното и черни бутонки допълват екипировка­та ми. Поставил съм лявото си ходило върху бяла топка с фигури в червено и синьо, наподобяващи кръпки. Гледам право в камерата с най-пленителната усмивка, на която съм способен, точно както ме помоли фотографът.

Днес тази снимка виси на стената срещу вратата на дет­ската стая в родната ми къща. Тя също така поздравява хората, които гостуват на баба ми в кюстендилското село Слокощица.

На тази снимка аз съм просто едно от стотиците мили­они момчета по света, които мечтаят да станат следващия Дейвид Бекъм, Лео Меси или Кристиано Роналдо. Екипът на Байерн (Мюнхен) може да бъде заместен с екипа на всеки друг популярен отбор. Днес знам, че тази снимка няма нищо общо с каквито и да било отборни предпочитания. Вместо това тя е сред най-ранните документации на любовта ми към футболната топка – привързаност, която ще се увели­чава драматично през следващите 14 години. Снимката е важна и по още една причина: тя ми напомня за онова без­грижно и лъчезарно русо момченце, което вече никога не мога да бъда.

.

Снимката въпрос

Така стигаме до въпрос с повишена трудност: защо през последните няколко години избягвам снимката, която всички в семейството ми гледат с умиление?

Започнах да търся отговор на този въпрос преди някол­ко седмици. Това една от онези ситуации ли е, при които чо­век познава определен предмет толкова добре, че вече не му обръща внимание? Възможно ли е тази снимка да ми носи не само позитивни, а и болезнени и следователно нежелани спомени и асоциации? Страхувам ли се от нея и ако да, защо?

Снимката прикова вниманието ми преди няколко години. Беше 22 август 2015 г. Пристигнахме при баба в Слокощица около 19:00 ч. Както си обменяхме закачки и скъпи спомени, аз реших да насоча разговора в коренно различна посока. Все още не знам какво ме накара да го направя.

„Знаеш ли кое е момчето на снимката?“, попитах аз май­ката на Тери, съпругата на брат ми, и с поглед посочих сним­ката на стената над леглото на баба ми.

„Не знам – каза тя ‒ но предполагам, че си ти като детен­це преди много години. Права ли съм?“

„Абсолютно си права“, възкликнах аз, след което ѝ дадох повече информация за снимката. Използвах възможността аз самият да я разгледам по-обстойно.

Забелязах, че баща ми също се обръща към снимката, която беше виждал хиляди пъти. Той не е успял да стане професионален футболист и е видял как брат му (моят чичо) също не успява. В мое лице баща ми имаше още една възмож­ност да осъществи мечтата си, макар и косвено.

Докато на­блюдаваше снимката, изражението му изобщо не се промени, но той вероятно е изпитал буря от противоречиви и трудни за улавяне емоции. Все пак пред него не стоеше обикновена снимка, а снимка на неговата малка футболна звезда, на мал­кия му син, чиито мечти и амбиции наподобяваха неговите, когато е бил на същата възраст. Странно или не, на тази сним­ка баща ми вероятно разпознаваше себе си.

Малко след това изоставих темата – така неочаквано, както я бях повдигнал. Впрегнах всичките си усилия и сетива да се насладя на неповторимия зелник на баба ми, която ми е дала толкова много през годините и която до ден днешен ми служи за пример.

Наистина не помня – или не искам да си спомня – как и защо чичо ми е решил да ме отведе до фотостудиото. Въпреки че баща ми не дойде с нас, той най-вероятно е одобрил иде­ята на мига. Трябва да е бил страшно горд, когато ме е видял с екипа на един от водещите европейски отбори, позирайки като бъдещ виртуоз с топката. Чичо ми също трябва да е бил истински горд, че вижда първите стъпки на племенника си официално документирани.

Баща ми обаче не харесва тази снимка само заради футболния елемент. На нея той вижда малкия си син да се усмихва по начин, който по-късно ще впечатлява все повече и повече хора. Едва ли има родител на света, който да не се радва, когато вижда, че детето му е щаст­ливо и носи щастие на другите около него!

.

Детство с топка в краката

Започнах да ритам топка в градинката пред паметни­ка на Ильо Войвода до дома ни на възраст, на която не съм разбирал какво е футбол. За мен играта с топка беше просто това – игра. Не разбирах, а и няма как да съм разбирал, какво представлява Байерн (Мюнхен). Това, което знаех или по-скоро усещах, е, че топката ми доставя удоволствие. Баща ми пък се радваше, като ме гледаше как гоня топката и ритам – по думите му – повече от добре за моята възраст.

Израснах в България през 90-те години на XX век. В онзи период аз и връстниците ми нямахме добри примери за подражание сред популярните личности. Повечето деца и ученици се виждаха като бандити, попфолк изпълнители или футболисти. Родителите ми дадоха най-доброто от себе си, за да ме предпазят и да ме държат в правия път, и затова кри­миналният свят никога не е бил опция за мен.

Докато растях, постепенно започнах да си се представям като следващия Христо Стоичков, на когото футболните фенове по света биха се възхищавали поне толкова, колкото на най-успешния български футболист.

В ранния следобед на един дъждовен и мрачен ден в средата на февруари 2010 г. пристигнах на стадиона в едно кюстендилско селце. Аз и съотборниците ми от юношеския отбор на Велбъжд (Кюстендил) щяхме да играем приятелски мач с връстниците ни от Пирин (Благоевград). Треньорът ни отсъстваше за определено време и затова го заместваше негов колега. Отборът се събра за кратък разбор преди обичайната загрявка.

Треньорът съобщи имената на стартовата единайсеторка. Не чух името си.

Бивш капитан на отбора и играч, из­вестен със своите старание, постоянство и целеустременост, аз бях оставен на пейката, без да получа каквото и да било обяснение.

Мъгляви мисли и неприятни емоции развалиха настроението ми и накърниха самочувствието ми. Взех си сака, в който бяха екипът ми и портокаловооранжевите бу­тонки Nike, на които с черни букви е изписано първото ми име, и си тръгнах толкова ядосан, колкото усмихнатото и ча­ровно момче с екипа на Байерн (Мюнхен) от снимката е може­ло да бъде като тийнейджър.

Отидох направо във фитнес залата. Проведох високоинтензивна тренировка с тежести, която ми помогна да се освободя от болката и разочарованието, които разяждаха сърцето и душата ми.

Дотогава имах една опция за професионалното ми бъдеще: футбол на световно ниво.

Баща ми кроеше сходни пла­нове за мен. Обичахме се и продължаваме да се обичаме, но футболът усилваше връзката ни. През изминалите осем години бяхме играли футбол заедно, бяхме гледали футбол заедно, бя­хме говорили за футбол, мислили, мечтали и сънували футбол. Футболът беше нашата дрога. Много пъти ни е носил щастие, друг път ни е носил разочарование и болка. Футболът беше сутрешната ни цигара в компанията на чаша кафе: ако поради някаква причина нарушим традицията, се чувствахме така, сякаш е дошъл краят на света.

.

Болезнена самокритичност

Никога не съм бил напълно удовлетворен от представя­нето си, независимо какво са казвали треньорът, съотборни­ците и роднините ми. Вместо това продължавах да мечтая все по-смело, да се целя все по-високо и да тренирам все по- усърдно. Колкото по-добре играех, толкова по-високи цели си поставях. След всеки мач анализирах играта си в детайли.

Трябваше да подам топката по-рано. Как успях да про­пусна да вкарам гол в такава ситуация? Защо треньорът ме замени в средата на второто полувреме?

За мен нямаше ваканции. Ако не бях на терена или на лекоатлетическата писта, вдигах тежести във фитнеса или правех упражнения вкъщи. Когато не тренирах, постоянно подобрявах хранителния си режим. Играех, дишах и излъч­вах футбол. Живеех с футбола. Правех всичко изключително професионално – както заради собственото ми самочувст­вие, удовлетворение и мечти, така и заради мечтите на баща ми.

В същото време, въпреки че футболът заемаше огромна част от ежедневието ми като юноша, той никога не ми е пречил да блестя в ученето. Колкото и да е необичайно, в моя случай футболът и ученето вървяха ръка за ръка. Отдадеността и ус­пехите ми на зеления терен водеха до още повече отдаденост и успехи в училище, и обратното.

Докато растях, започнах да приемам факта, че освен във футбола трябва да държа високи резултати и в ученето, защото кариерата на един футболист е сравнително краткотрайна. Да разчитам само на футбола, беше рисковано. Нуждаех се от план Б и затова паралелно с успешното ми представяне на терена, печелех награди в кон­курси за писане на есе и училищни олимпиади и състезания по английски език, български език, история и география.

.

Билет за Лондон

Следобедът продължаваше да бъде мрачен. След като се почувствах достатъчно изтощен, се преоблякох, събрах бага­жа си и тръгнах от фитнес залата към вкъщи, като прехвърлях мобилния си телефон от едната си ръка в другата. Проверих съобщенията си: едно пропуснато обаждане от Даниел, мой съученик и приятел.

Набрах го и щом чух гласа му, усетих, че има новини за мен.

Грешах: той имаше не просто новини, а фантастични но­вини.

„Търсеха те в училище днес ‒ каза ми Дани, като гласът му трепереше по начин, характерен за хората, които се чувст­ват привилегировани, че са първите, които съобщават важни новини. ‒ Ти си сред одобрените за обменната програма във Великобритания.“

Вече бях преминал през трите етапа на национално със­тезание по английски език за десетокласници от езикови гим­назии от цялата страна. Аз и още няколко десетки ученици очаквахме да разберем имената на щастливците, които щяха да получат стипендия за едногодишно обучение в частно сред­но училище във Великобритания или САЩ.

Очевидно щях да прекарам учебната 2010/2011 г. в Whitgift School в Лондон.

Когато се прибрах вкъщи, баща ми и майка ми все още бяха на работа. Стрелката на кръглия часовник на стената в коридора приближаваше 17:00 ч. Няколко минути по-късно чух трополенето на колата на баща ми отвън. Отидох в кори­дора и го причаках. Той влезе, както беше правил почти всеки ден през последните повече от 15 години. Този път обаче не му дадох възможност да съблече якето си, а направо го пре­гърнах, като същевременно плачех и му казвах на висок глас, че от септември ще уча в Лондон.

Когато научи за постижението ми, баща ми ме прегърна силно и започна да ме целува по бузите. Той от дълго време виждаше в мен следващия Христо Стоичков. Тъкмо беше нау­чил, че заминавам за Лондон, меката на футбола и дом на лю­бимия ми клуб (Арсенал). Той осъзнаваше, че отивах в Лондон основно да уча, а не да играя футбол, и все пак усили прегръдката си, с което ми показваше гордостта си – гордост не с нещо, свързано с футбола, а с моето постоянство и успехи в ученето.

.

В търсене на мир със себе си

Когато чичо ми е решил да документира началото на футболното ми пътуване на снимка, той вероятно не е имал нищо конкретно наум. Почти сигурно и баща ми не е имал конкретни планове за бъдещето ми на толкова ранен етап от живота ми.

Силно подозирам обаче, че и двамата, някъде дълбоко в съзнанието и душата, са се надявали най-накрая да имат късмета да видят как представител на семейството постига успехи на футболния терен. Може би чрез снимката, макар и без да го осъзнават, двамата са искали да ми кажат:

Ти можеш, Дани! Не пропускай тази възможност! Ти можеш да постигнеш това, което ние не успяхме!

Преди повече от 20 години баща ми и чичо ми не са зна­ели, че в крайна сметка моят футболен път ще наподобява пътя, по който те бяха преминали.

Тренирах професионално години наред, както преди мен са тренирали баща ми и чичо ми. Накрая постигнах толкова малко във футбола, колкото бяха постигнали и те. Има обаче разлика между моя провал и техните провали: аз продължавам да се чувствам така, сякаш съм ги предал, не­зависимо че не знам дали моят опит във футбола може да се нарече провал.

Въпроси и съмнения идват и си отиват, но за­гадката остава: защо в продължение на години отбягвам или едва забелязвам снимката, на която съм с екипа на Байерн (Мюнхен)?

Отношението ми към тази снимка може да доказва съ­ществуването на сила, която е едновременно градивна и раз­рушителна. Ще я нарека перфекционизъм.

Продължавам да не знам кое ми причинява повече болка и безпокойство – това, че съм разочаровал себе си, или това, че съм разочаровал баща ми и чичо ми.

Не знам и дали въобще съм се провалил.

Учих в елитно средно училище в Лондон. Завърших езиковата гимна­зия в Кюстендил с отличен успех. Следвах журналистика и политически науки и международни отношения в Американ­ския университет в България (благодарение на стипендия). Придобих магистърска степен по международни отношения от Централноевропейския университет (отново със стипен­дия). Участвах в обменни програми и обучения в държави като Германия, Белгия, Исландия, Полша и САЩ. Написах три книги. Преведох няколко книги от английски на български и редактирах още една, преведена от руски. Написах статии, които се появиха в медии като ClubZ.bg, TrueStory.bg, сп. „BBC Знание“, Balkan Insight и Euractiv.com.

Колкото и нескромно да звучи, аз се гордея с успехите си до този момент и вярвам, че баща ми и чичо ми също имат основания да се гордеят с мен.

Ако изобщо е възможно, вероятно съм се провалил ус­пешно.

Заглавна снимка: Личен архив

Този текст е включен във втората ми книга – „От нас зависи“ (AMG Publishing, 2020). Тук се публикува в адаптиран вид.