5 урока от работата ми по „Хората, които променят България“

Коя е най-голямата полза, която един писател може да извлече от работата си по една книга?

Мнозина от вас може би ще посочат популярност, пари, контакти с влиятелни хора от различни сфери, възможности за още по-вдъхновяващи, по-мащабни и по-доходоносни про­екти и други потенциални придобивки с материален привкус. Тези придобивки са добре дошли, но въпреки че са от огромно значение, те не са най-важни в дългосрочен план.

Най-ценното, което творецът получава в процеса на съз­даването на една творба, е възможността да се усъвършенства в интелектуален, духовен и емоционален план. Защото мате­риалните придобивки идват и си отиват, но натрупаният опит остава и продължава да носи дивиденти години след появата на съответната творба на бял свят.

Тук искам да споделя 5 урока, които научих или по-скоро си преговорих покрай работата си по дебютната ми книга „Хората, които променят България. Вдъхновение в 30 истории“.

.

Ключът е в първата крачка

Как се пише книга? Как се създава игрален или документален филм? Ами сериал? Как се овладяват тънкостите на изобрази­телното изкуство? На музиката? На кулинарията? На спорта? Как се учи чужд език? Как се влиза в най-престижните уни­верситети в света? Как се гради бизнес? А неправителствена организация?

Макар и различни, тези занимания си приличат по ка­чествата и уменията, които изискват от практикуващите ги: много, много труд, постоянство и система за ефективно пла­ниране и изпълнение на поставените цели.

Има обаче един тънък момент, който лесно може да убегне от вниманието ни, ако се фокусираме върху мащаба на задачата, която сме си поставили, а именно: колкото и смело да мечтаем и колкото и ясна визия да имаме за това, което желаем да постигнем, няма как да осъществим идеята си, ако си останем само с на­меренията.

Книгата, която искаме да напишем, няма да се напише сама. Филмът, който искаме да създадем, няма да се създаде сам. Чуждият език, който искаме да научим, няма сам да се настани в главите ни. Ястието, с което искаме да изненадаме любим човек, няма да се сготви само. Неправителствената организация, която искаме да основем, няма да се основе сама.

Изпълнението на всяка цел зависи на 99,9% от първата крачка.

Месеци наред идеята да напиша книга, в която пред­ставям историите на вдъхновяващи мои сънародници, беше просто идея. Тя започна да придобива реални измерения едва когато я предложих на едно от водещите издателства в Бъл­гария. Въпреки че впоследствие това издателство отказа да ме подкрепи, изпращането на имейла, в който описвах идеята си на зам. главния редактор, постави началото на 18-месеч­но пътешествие, което завърши с публикуването на „Хората, които променят България“ с логото на изд. AMG Publishing през есента на 2019 г.

„Най-голямата разлика между този, който живее мечтите си, и онзи, който се е устремил към тях, е решението незабавно да превърнеш тази първа ис­кра на мотивация в действие. Направете първата малка крачка и оттам насетне [следвайте] отпе­чатъците, които желаете да оставите след себе си.“ (Из „Обещанието на един молив“, Адам Браун)

.

Мащабът е въпрос на постоянство

Колкото по-амбициозни цели си поставяме, толкова по-ве­роятно е първоначално те да ни се струват непостижими. А дори и да изглеждат постижими, осъществяването им из­исква толкова много усилия и отдаденост, че е съвсем ес­тествено да предпочетем въобще да не опитваме. Защото мозъкът ни се грижи за безопасността и уюта ни и така ни тласка към познатото и лесното за сметка на непознатото и трудното.

За да победим страха си от предизвикателства и потен­циалните опасности, които те крият, е нужно да помним, че всяко мащабно начинание е съвкупност от последователни малки действия.

Когато се захванах с „Хората, които променят Бълга­рия“, и особено след като подписах договор, аз изпитвах известен страх. Чудех се дали ще съумея да оправдая очак­ванията на издателството, на героите на историите в сбор­ника и на потенциалните читатели, както и дали ще смогна да завърша книгата в срок.

Вместо да се фокусирам върху тежестта, която придружава думата „книга“, аз раздробих задачата „написване на книга“ на серия от по-малки зада­чи, чието изпълнение лека-полека ме доближаваше до из­пълнението на голямата (и многократно по-страшна) задача. Имейл по имейл, телефонно обаждане по телефонно обаж­дане, интервю по интервю, бележка по бележка, статия по статия книгата придобиваше все по-конкретни очертания.

И днес е на пазара!

„Ясно, трябва да извършиш нещо много трудно. Не се фиксирай върху грандиозната задача. Вмес­то това я разбий на малки части. И свърши онова, което е актуално в момента. И го направи добре. След това се придвижи към следващото. След­вай „Процеса“, не мисли за крайната награда […] „Процес[ът]“ е завършване. Да завършиш мача. Да завършиш тренировката. Да завършиш ата­ката към противниковата врата. Да завършиш офанзивата. Да завършиш комплекса упражнения във фитнес залата. Да изпълниш съвестно, докрай, най-малката задача, пред която си изправен, и да свършиш работата си добре.“ (Из „Дарът на трудностите“, Райън Холидей)

.

Усещането за смисъл е определящо

Ако кажа, че парите, популярността и контактите не ме ин­тересуват, ще излъжа. И понеже предпочитам истината пред лъжата, ще призная, че тези и други материални придобивки са част от играта, която играя. Фактът, че са част от играта, обаче не ги прави най-важната за мен част.

В живота си досега – и в ученето, и в работата, и в спорта – винаги съм поставял на първо място усещането за смисъл и удовлетворение.

Същия подход следвах и във връзка с „Хо­рата, които променят България“.

Като млад и амбициозен пи­шещ човек аз от самото начало знаех, че евентуалният успех на книгата ще ми донесе разпознаваемост и нелоши финансо­ви постъпления. Въпреки това аз се заех с отговорната задача да разкажа тези 30 истории най-вече заради желанието ми да предложа алтернатива на преобладаващо негативните нови­ни, с които ни заливат водещите български медии, като дам гласност на добри примери – примери за градивни действия, които са плод на усилията не на личности от миналото, не на някакви митични същества или божества, а на мъже и жени от нашето обкръжение, които имат своите слабости, пороци, грехове и недостатъци, но се стремят да търсят решения на проблемите и предпочитат да градят, вместо да рушат.

Имен­но това възприемане на работата ми като мисия ми даваше силата да продължа да пиша, когато ме човъркаха съмнения, чувствах се изтощен или просто не ми се пишеше. А повяр­вайте ми, тези моменти са толкова много и толкова чести, че ако не виждате смисъл от усилията си, рано или късно ще развеете бялото знаме.

„Дори утре да спечеля сто милиона от лотарията, пак ще отида на работа на следващия ден. Няма нищо по-важно от това да се чувстваш полезен, да имаш някаква мисия, колкото и малка да е тя. Вглеждам се в монотонно тичащото под колата шосе и започвам да разбирам, че смъртта не на­стъпва, когато умрем, а когато спрем да живеем.“ (Из „Кривата на щастието“, Иво Иванов)

.

Ученето в движение е необходимост

Дори да притежавах мъдростта на най-големите мислители и таланта на най-талантливите писатели и журналисти, пак нямаше да знам всичко за живота и писането. Колкото и да се подготвям предварително, пак няма да съм съвършено под­готвен за предизвикателствата, които ще се изпречат на пътя ми в процеса на писането, редактирането, коригирането и по­пуляризирането на книгата, която съм замислил.

Има само един изход от тази коварна ситуация: пускаш се в дълбокото и започваш да търсиш начини да се задържиш на повъхността – с други думи, учиш в движение, всеки ден.

Когато се потопих в работата по „Хората, които проме­нят България“, знаех какво се очаква от мен по отношение на написването на отделните материали. За около три години бях написал около 200 статии за TrueStory.bg. Същевременно имах само бегли познания за дългия и сложен процес по съз­даването на една книга – от представянето на идеята на изда­тели до появата на творбата в книжарниците.

Нещо повече, въпреки че бях натрупал опит в писането, редактирането и вземането на интервюта, трябваше да се приспособя към ха­рактера, начина на мислене, ценностите, предпочитанията и натовареността и на хората, които интервюирах, и на екипа на издателството, и на представителите на медиите, които про­мотираха сборника.

Силното ми усещане за смисъл изигра ключова роля и в този аспект, защото ми помогна да разбера, че каквото и да се случи, мога само да спечеля под формата на придобити знания и опит.

„Всички се ужасяваме от мисълта, че може да ни нарекат аматьори, но всъщност в наши дни имен­но аматьорът – ентусиастът, който си върши ра­ботата с любов […], независимо от това дали ще му донесе слава, пари или израстване в кариерата, често има предимство пред професионалиста. Тъй като имат твърде малко за губене, аматьорите са склонни да опитват всичко и да споделят резулта­тите. Те предприемат рискове, експериментират и следват хрумванията си. Понякога, докато вършат нещата непрофесионално, правят нови открития […] Аматьорите не се страхуват да грешат или да се излагат публично. Те са влюбени в работата си, затова не се колебаят да правят неща, които другите смятат за наивни или за пълни глупости […] Аматьорите знаят, че е по-добре да доприна­сяш с нещо, отколкото да не допринасяш с нищо.“ (Из „Покажи своето творчество“, Остин Клиън)

.

Съмишлениците облекчават работата

Вземете усещането за смисъл, което ви носи дадено зани­мание, смесете го с готовност да придобивате нови знания и умения, към сместа добавете общност от съмишленици и вече имате рецептата за постигане на желаните от вас резул­тати и намиране на удовлетворение.

Когато работите с хора, които споделят вашите ценнос­ти и с които се разбирате с едно кимване, дори най-големите препятствия по пътя ще ви се сторят като детска игра.

Аз имах щастието да попадна на прекрасни издатели, да интервюирам прекрасни хора и да си сътруднича с прекрасни журналисти. Всички те ме подкрепяха безрезервно от старта до финала и затова ги смятам за съавтори на „Хората, които променят Бъл­гария“.

Топлината, която тази общност излъчва, обля и стоти­ците гости на премиерата на книгата в „Перото“ на 7 ноември 2019 г. И продължава да топли душата и сърцето ми до днес!

„Способността ни да постигнем успех и величие е въплътена в хората, с които се обграждаме. Ако се стремите към величие, уверете се, че сте заобико­лени от величие.“ (Из The School of Greatness, Lewis Howes)

.

Този текст е включен във втората ми книга – „От нас зависи“ (AMG Publishing, 2020). Тук се публикува в адаптиран вид и с променено заглавие.

Автор на заглавната снимка: Александър Найденов.

.